Стефан Чурешки
Именникът на българските князе
Предварителни думи
Представеното изследване на вниманието на широката публика няма претенциите за изключителност. Нито е агресивен извънуниверситетски стремеж към титли и звания. То представлява обобщеният резултат от почти 15-годишните усилия по проучването и анализирането на документите и косвените податки за ранната българска история. Всичко започна през 1991 г., когато като дипломант на катедрата по Тракология и Стара история в СУ „Св. Климент Охридски“ авторът трябваше да изследва отношенията между тракиското племе на гетите и тези на югозападните скити — известни антични народи от „периферията“ на класическия гръкоримски свят. Разбира се в процеса на работа гледнат аточка беше сменена и вече не ставаше дума за „периферия“, а за оригинален самобитен кръг от конни народи, живеещи и като номади икато земеделци. Още в първите години от дипломантските проучвания на автора направи впечатление многобройните типологически успоредици, отразени в историческите извори, между културата, бита, нравите и някои елементи от политическото предание на гетите и скитите от една страна и на племените и политически образувания от Великото преселение на народите, от друга. Като средищно място на пресичане на устоновената традицията, след подробни аналитични разработки, се оказа документът, наречен от отделни учени „Именник на българските ханове“. По време на защитата на дипломната си работа авторът, тогава недостатъчно информиран, предложи съществуващите типологически успоредици, засягащи изключително територията на Балканския полуостров и Северното Черноморие, да се обобщят и категоризират под формата на специфично културно-историческо понятие, неизползвано в други теоретични и фактографски трудове дотогава. Това понятие беше изцяло взаимствано от точните науки и в крайна сметка, след поредица от колегиални критики и методологични забележки беше формулирано като проява на „дискретен континюитет“, т.е. една традиционна етнокултурна действителност, която е прекъсвана насилствено или под натиска на определени обстоятелства, но все пак винаги е била онаследявана от приемниците си на територията на Балканския полуостров и Северното Черноморие Днес, почти след 15-годишни проучвания, авторът счита, че има пред себе си признаци и опознавателни характеристики на класически континюитет, наречен от Фернан Бродел „дългосрочен период“. С други думи, тръгвайки от доантичния и античния предстаробългарски и старобългарски културен случай би могло да се забележат теоретичните показатели и фактологичният набор от характериологични черти на добре консервирано етнокултурно наследство, пространствено-времево отчетливо проявено в многоаспектното функциониране на присъщото за старинните исторически култури протяжно време.
Разбира се, както често пъти става, прегръщаните от историческия възглед концептуални идеи нерядко носят знак на вече направено и/или отхвърлено старо. В продължаващото историографско изследване по проблема се оказа, че в българската историография веднага след Освобождението немалко писатели, в това число и много добре известни имена, са достигнали до подобни концептуални заключения, виждащи българското минало като неразделна част от миналото на предантичните и античните народи, забелязани в документите на гръкоримската историческа интерпретация. Издиганите заключения, основани впрочем на изворов материал, който не е претърпял корекции и до ден днешен, обаче са били отхвърлени от овластените в официализираната наука авторитети начело с Васил Златарски. Мотивът е бил „противоречие на академизма“, т.е. противоречие на заключенията на руско-немската културно-политическа мисъл от XIX в. Основанието за подобна квалификация, както се вижда, не е изследователско, а административно-конюнктурно и повлияно от политическата ситуация в момента.
Германо-романската и славянската, в частност руската наука разглеждат света на историческите явления като следствие или основание на германо-романската културно-политическа концепция или, съответно, съобразно историческата интепретация на фундамента на панславянската идея. Средновековната, т.е. най-могъщата в културно-политическо отношение българска историческа действителност се конституира като конкурент и на едната, и на другата в глобални интепретации. Интерпретацията на българската старина сама по себе си, особено в изводите й за старинно геополитическо върховенство, опровергава не чисто изследователските твърдения за древността и величието на българската държавна традиция, а оспорва интерпретационно-хуманитарния метод, доказващ културното превъзходство на актуални Велики сили. Самостойният исторически възглед не позволява външно влияние на основата на академизма и преклонението пред научния авторитет. А без културно подражателство не може да се очаква и влияние в областта на прагматичните политически ходове. Затова покойният Николай Генчев любезно ни направи забележка по друг повод, че интерпретациите на българското минало трябва да се направят след съгласуваност с теориите на Москва и Берлин. Ние обаче не сме съгласни с подобно ненаучно основание за взаимстването на метод. Защото идеите и постиженията в областта на науката и културата не признават малки или големи народи. Освен това правилата на общоетичните отношения изискват не да се гледа авторитета и конюнктурата, а да се постъпва по добросъвестен начин към обекта на проучванията. Текстовете в хуманитаристиката не се правят от богове, а от хора. И от хора с различни възможности и различна подготовка. Затова оценките за кой да е „писмен продукт“ трябва да се извършват както от позицията и принципите на правилното хуманитарно мислене, така и от коректността към кухнята на историческото проучване. Ако липсва почтеност рано или късно естественият ход на човешкото развитие ще отхвърли всичко неистинно като го замести с по-приемливо решение на дадения изследователски проблем. Българската история, като старинна и съществена част от всечовешките културни явления много добре познава това правило. Това означава че българската историческа наука е жизнена, а нейният обект е перспективен, т.е. има още какво да се работи в тази насока. Затова нашият оптимизъм от публикуването на настоящата раблота се корени не в грандомански заявки, че „воюваме“ със статуквото, а в очакваните критики и отрицания, благодарение на които науката достига до по-правилни и по-коректни заключения. Разбира се и квалификацията, че текста ни е ненаучен също не ни смущава. И едно изречение да бъде вярно от нашия текст ползата пак ще бъде голяма, защото огромната информция от фактите на българското минало не позволява да се мечтае за повече от афористично и лапидарно знание в свода на философската ни национална памет.