Едва накрая в обяснението на първокласните извори и книжовните свидетелства могат да бъдат включени спомагателни сведения от археологията. Археологията обаче сама по себе си не е в състояние да даде подобаващ отговор на въпросите и неясните места от книжовните извори. Безмълвието на веществения остатък не позволява да бъде създадена устойчива основа, откъдето да се тръгне за съставяне на историческа хипотеза, която води към защита на твърдение, после достигане на исторически извод, историографско заключение, философско-историческо обобщение и най-сетне концепция за старите времена. Защото археологическата находка, както и археологическата разкопка могат да се обяснят и разгадаят единствено и само чрез писмени текстове — текст на историческия извор и научен текст на учения-археолог.∗
Българската история, особено ранната и донякъде неясна история се нуждае спешно и от „документално дърво“, подобно на „дървото на езиците“. На него документите трябва да бъдат подредени по старинност, важност и разпространеност, според характера и вида свидетелство. Цялата тази подредба трябва да бъде съобразена с тройната засечка на хронологията, политическата и културната значимост, както и устойчивото появяване на текста в други извори и народната памет. Например Именника на князете (или Българския апокрифен летопис от XI в.) следва да застане в основата на дървото, като бъдат прибавени славянските ръкописи за българската старина, надписите от епохата на Омуртаг, Маламир и Пресиян и т.н. В така построеното „дърво на изворите“ археологията трябва да бъде взета като последна украса на възстановената историческа истина.
Трудностите в изворознанието на българистиката произтичат и от факта, че съвсем малко славянобългарски летописи са достигнали до наши дни като цялостни и завършени произведения. Сравнен с останалата книжнина през Средновековието — богословска, нравоучителна, житийна и дори естественонаучна — историческият свод в България притежава количествено най-малък брой документи. Затова модерната историография след освобождението през 1876 г. силно желаеща да „създаде“ национална българска история робува на предразсъдъка, че като „исторически“ книги могат да бъдат приети и апокрифните пророчества от есхатологичната средновековна литература. Така се допуска произведения от вида на „Видение на пророк Данаил за царете“, „Сказание на светия пророк Исаия“, „Сказание за Сибила“ и др., да бъдат тълкувани в научните анализи като класически исторически сведения.
Пророчеството както вече се каза може да се позовава на спомени от старо време и да хвърля чрез тяхната обосновка мост към бъдещето за да го разясни по-добре. Такъв е случаят с Българския апокрифен летопис от XI в. Той е използваем като исторически извор в онази му част, която засяга Покръстването и събитията от предхождащите времето на неговото написване времена. Останалата, втора част от документа е неизползваема за ранната българска история, защото засяга бъдещи за автора й събития. Тези събития могат да бъдат проверени от по-късни документи и хроники.
Но кои са собствено българските исторически книги? По ред на написването им (установен от учените на XIX и XX в.) съчиненията на българската средновековна историопис вървят така:
• „Историкии за Бога“ от Константин Преславски
• „Кратък летописец от Август дори и до Константин и Зоя, царе гръцки“
• „Сказание на пророк Исай как бе възнесен от ангела до седмото небе“ или Апокрифен български летопис от XI в.
Само с тези три разказа (!) за миналото на света и участието на българите в него, могат да бъдат направени първоначални и разяснителни сравнения с Именника на князете.∗