Кое е общото и сродното в споменатите три исторически книги? В „Историкии за Бога“ съществува аналогична подредба на разказа за царете — господари на света, каквато подредба има и при Именника. На първо място в съчинението на Константин Преславски е поставено личното име на владетеля, последвано от годините на царуване и в края на всяка епоха е направено обобщение на изтеклия брой години. Броенето на времената започва от Адам, т.е от Сътворението на света и върви последователно по християнски хронологичен ред. В края на „Историкиите“ се стига до византийския император Лъв VI Философ, съвременен на Константин Преславски и управлявал през X в. Веднага след библейската история славянобългарския хронист преминава към историята на царете от елинистическата епоха, след това се прехвърля на римската история, чиито естествени продължители в последната част се явяват Цариградските (Константинополските) императори. В хрониката е очевидна приемствеността между събитията от библейските времена и фактите от римската история, защото те двете стоят в основата на византийската политическа доктрина. Освен това подобен ход на изложението следва прастарата, източна по духа си политическа логика, че владетелят на света е само един и управлява по Божията воля.∗
Българите, или по-точно делата и личностите на техните царе и князе отсъстват от хода на световната история в „Историкии за Бога“. Единствено като важен факт за вселенската хроника на старобългарския книжовник е поменато убийството на Никифор I Геник от Крум, но то не е изложено в самостоятелен отрязък, а е прибавено като пояснение за рубриката, посветена на византийския император.
Именникът на българските князе и „Историкии за Бога“ на Константин Преславски следват един и същ принципен образец на изложение — линейната (християнската) времева представа за политическата история. Двете хроники обаче притежават различен предмет на описание, поставят различно ударение в разказа си и имат несъвпадаща историко-географска гледна точка. При Константин Преславвски ударението е поставено върху гръко-римската история, като естествен политически продължител на библейската, докато при обкръжаващите текстове на Именника ударението попада върху българо-славянската политическа история като естествен продължител на библейската старина.
Запазването на основния образец в Хронографите, където след библейската и елинистическата история присъства в качеството си на имперски списък родословието на българските князе недвусмислено се потвърждава от времето на цар Симеон I и от самостойната славянобългарска книжнина. Налице е собствен възглед за политическата доктрина и културен дух на държавата и народа — княжеския списък (подкрепен от каменните надписи и устното народно предание) и славянската азбука и словесност (делото на св. св. Кирил и Методий и текстовете на Черноризец Храбър). Българите притежават особено разбиране за политическа приемственост, виждайки тази приемственост с очите на избрания политически кръг, управляващ до X в. голямата степна империя между Европа и Азия.
Двете гледни точки към световната политическа традиция — гледната точка на Средиземноморската и Степночерноморската империи — виждат като свой предшественик преди приемането на християнствното библейската ветхозаветна история. И двете обаче настояват за различен законен наследник на световния господар (или световната държава). В случая на Именника това е владетелският двор на остриганите глави с първоосновател рода Дуло, докато за „Историкии“ (или за византийската политическа теория) това е наследникът на Константин Велики. Точно тези две политически и религиозни идеи влизат в сблъсък преди Покръстването, а и по времето на цар Симеон I. Затова Именникът се ограничава с датата на Покръстването, която е прехвърлена в следващата, византийска историческа книга в Хронографите. Разделителната черта, преобразяваща и променяща изцяло българската политическа теория е приемането на християнството, а заедно с него и византийската летописна схема. Преходната книга между идеологията на княжеския списък от една страна и хрониката на Константин Манаси и Георги Амартол от друга е „Апокрифния летопис от XI в.“.
Второто историческо съчинение на старобългарски език от епохата, близка до Именника е „Кратък летописец“. Разказът в него започва от първия римски император — Октавиан Август и завършва с епохата на василевс Константин VII Багренородни. Срещу името на всеки владетел в „Кратък летописец“ е изписана годината, месеца и дните, когато е управлявал. На места летописецът прави пояснения за съдбата на прочути царе, отбелязвайки величието и трайността на делата им. Отново, както и при „Историкии“ липсват отделни и нарочни данни за българите, но по дух „Кратък летописец“ също се доближава до схемата на Именника на князете.