Третото съчинение, подобно на княжеския списък в руските Хронографи се нарича „Сказание на пророк Исай как бе възнесен от ангела на седмото небе“ или както е по-известно в историографията — Български апокрифен летопис от XI в. Той представлява особена историко-религиозна книга, в която е прокарана подчертано месианска идея. Въпреки, че краят на текста остава отворен и липсват някои справки, относими към една обща хронология на световните събития, „Български апокрифен летопис“ изобилства с факти и данни, разпознати като исторически събития от самия средновековен писател.
Средище на авторовия интерес в тази история са делата на славянобългарските царе (а не князе!), чието благочестие (т.е. религиозна характеристика) стои в края на всеки откъс (рубрика). Защитата на вярата е изтъкната като главно достойнство на владетелите, чиято политическа дейност е тъждествена на религиозната. Владетелят като защитник на вярата и подобие на византийския император е центърът на тази хроника и не е лъжа, ако тя бъде приета за християнизиран вариант на Именника.
Много важна и любопитна е частта, разказваща за битките на славянобългарските царе срещу исмаилтяните. Под „исмаилтяни“ следва да се разбира намиращите се на североизток от българската държава хазари, изповядващи юдаизма и мюсюлманите в хазарския хаганат. В Апокрифния летопис исмаилтяните олицетворяват големия враг на християнската вяра, благочестиво изповядвана от българските царе. Религиозността като показател за успешно царуване в Апокрифния летопис (Сказание на пророк Исайя) подсказва за подобна идеологическа и философска подредба и на Именника.
„Сказание на пророк Исайя“ представлява старобългарска идеологическа книга, която разтълкува смисъла на предхождащи, съвременни и бъдещи на нейния автор събития, посредством символи и алегории. Несъмнено е едно — книгата ползва първообрази — устни или писмени предания — съставени през много по-ранни епохи, предшестващи времето на XI в. Изглежда устната традиция и доказаното запознанство на българите с библейските книги още преди заселването им на юг от р. Дунав хвърля отражение върху средновековната християнска българска книжнина. Затова някои факти, представени като бъдещи в разказа по същината си на историческо събитие вече са станали през миналото време преди непосредствения запис на книгата. Но спрямо старинния, оригинален първообразец те несъмнено все още са предстояли. Неустановената времева и събитийна ниша между първообразеца — устен или писмен — и движението на книгата в читателска среда не позволява точно хронологическо разпознаване на историческите личности от Българския апокрифен летопис. Българските сведения не могат да се обяснят със западноевропейската методология и хронологическа скала, направена от латинската монашеска традиция. Затова датирането на някои лица от Апокрифния летопис не е сигурно, освен ако не се приемат успоредиците и засечките във византийската летописна памет.
Духът на „Български апокрифен летопис“ и темата на средновековния писател съответстват на властния и загадъчен тон на Именника — световните събития се възприемат единствено във връзка и по отношение със славянобългарското политическо битие. По подредбата си „Български апокрифен летопис“ прилича най-много на Именника на българските князе. Тази особеност превръща „Сказание на св. пророк Исай“ в изходен документ за философско разчитане на княжеския списък. Имената на отделните владетели, наречени вече царе заради политико-културните промени след Покръстването следват хронологичната последователност. Подир името на всеки цар стоят годините на неговото управление или продължителността на живота му. Ударението на летописа попада върху значимите дела като строеж на градове, особено през езическата епоха или строеж на църкви през раннохристиянския период. Показателно е, че важното и определящо в Българския апокрифен летопис не е календара (който се подразбира че е християнски заради хронологията), а значимите дела, поставяни в края на дългите рубрики. Следователно, ако приемем устройственото и смислово сходство между Апокрифния летопис и Именника то и рубриките в края на списъка на князете следва да бъдат или имена на градове или имена на дохристиянски светилища. Годините на живот и управление в „Български апокрифен летопис“ впечатляват с голямото си число, както и тези в Именника — 119, 130 и т.н.