Хронологично последователно разгледано според християнското летоброене събитията и историческите личности вървят така:
• Исай е първият водач на българите, който ги отделя от куманите и по Божията воля ги насочва към Карвунската земя. Неяснотата на първата рубрика, затрудняваща използването й в разчитането на Именника се състои в липсата на какавото и да била владетелска титла на Исай. Тълкуванието на първата част от Апокрифния летопис в този смисъл се различава от от гръко-римската традиция, където се започва с rex или basileus. Ако бъде направена аналогия с Библията, където пророците определят бъдещето на царството като Божии избраници, то и Исай не може да бъде считан цар, а за „съдия“, подобно на Самуил или за пророк, подобно на Мойсей. За съществуването на отделна политическа длъжност — „съдии“ — в ранносредновековната българска държава свидетелства Анастасий Библиотекар, който така превежда сумата на известните нему старобългарски титли — „judici“∗ Следователно пророк Исай от Апокрифния летопис не се нарежда сред царете, нито сред князете. По-скоро той е нещо като харизматичен водач. Що се отнася за твърдението, че българите се отделили от куманите, то в редица документи съществуват успоредици за подобно политико-културно (народностно?) отделяне. Само че византийските извори — преведни и непреведени — невинаги съобщават името на голямата общност или дават друго название. Понякога вместо кумани стои хазари. Например преводната хроника на Симеон Логотет потвърждава отделянето на българите от техните единоплеменници, но без да бъде посочено събирателното име на тези единоплеменници, което означава, че официалната българска историография през Средновековието приема факта на отделяне от една по-голяма политико-културна общност за достоверен. Той е потвърден също така и от Теофан Изповедник, патриарх Никифор и някои латински хронисти.
• Слав е първият цар, поставен от пророк Исай да царува над българската земя. Името „Слав“ без съмнение стои етимологично свързано с народозвателното „славянин“. Логиката на назоваване „Слав-славянин“ видово отговаря на същата връзка, каквато е направена при словообразуването, за получаване на народностното име „българи“ като политическо понятие от името на техния управник — владетеля Болг, ако се следва една непреведена на славянобългарски език византийска хроника и венецианския надпис от XV в. относно Покръстването на българите. Поданиците на владетеля Болг (Болгар) получават името си „българи“ като политическо (културно-религиозно?).∗
Слав е обявен за градостроител и създател на могили, заради което е наречен „стомогилен цар“∗. За издигане на могила при погребението на Атила съобщава и готският историк Йордан. Около погребалната могила на Атила била учредена „страва“ — обичай, считан от повечето историци за славянски. Във всеки случай огромното количество погребални могили (тумули) в България, богато украсени и пищно устроени, служещи за гробници на благородници и пълни с елинистически по изработка, стил и сюжети украшения навеждат на мисълта за строеж на гробници от страна на славяни и други народи от елинистическата покрайнина през Ранното средновековие. А обичаят на българските владетели да строят е отбелязан и в надписите на Омуртаг, където се говори за съграждането на „Велик презид“ близо до р. Дунав.
Царуването на цар Слав в Апокрифния летопис е отбелязано с голямо число години — 119 г., които са близко до легендарните числа в първите две рубрики на Именника. Тук с податката за могилата и аналогията със сведението за Атила при Йордан могат да се направят връзки с името на първия владетел от Именника — Авитохол, считан от някои историци за Атила. Впрочем византийският писател Теофилакт Симоката обявява славяните за гети (траки), а Йордан пък обявява готите за гети. Сведението на Йордан за движението и разселванетона гетите (готи) в посока юг-север и север-юг пък е преповторена от руската Повесть временных лет от XI в. Това движение се открива и в Именника, но в неговата втора част — връщането на българите на юг от р. Дунав. Връзката на славянобългарите с античността както изглежда е много по-силна от предполагаемата и с право източноевропейските писатели държат много повече на приемствеността от западноевропейските хронисти, при които легендарните сведения изобилстват. А не при византийските и славянските писатели.