Тази рубрика на летописа е важна, защото напомня изтритото место в Именника, където според някои изследователи следва да се намира пропуснато име на български княз, управлявал преди преврата на Кормисош от рода Вокил.
• Роман цар наследява безименния владетел и пребивава в страната си 9 години. Голяма част от времето му е заето с походи, насочени срещу източни владетели.
Исторически съответствено на византийските текстове Роман е наследник на цар Петър. Роман е воювал против русите, въздигнали се на Изток след унищожението на българската държавност и хазарския хаганат през X в. Рубриката за цар Роман е третото (!) по ред споменаване на някакви източни военни сблъсъци. Най-вероятно те са имали религиозен характер. Затова съсредоточаването на историографията през ХX в. единствено върху византийските кампании пропуска съществени епизоди от обяснението на миналото. Без перспективата на руските, полските, арабските и кавказки документи Именника остава висящ и без пълно обяснение, както впрочем и интегралната история на Първото българско царство.
• Безименен владетел, син на Теодора е поредният управник в Апокрифния летопис, който остава в страната си 23 години и построява много манастири в българската и гръцката земя.
• Гаган с прозвище Оделян, приема българското и гръцкото царство. Създава три града 1. Червен 2. Несебър 3. Щип — бива посечен и умира след 28 г.
Както при Селевкий и Симеон, така и тук Български апокрифен летопис предлага двойно наименование — факт, непроверен в Именника на българските владетели за онези князе, които присъстват в него само с едното си име. Двойната именна система, както се вижда практика в политическия език позволява да се мисли за нуждата от съвременен каталог на прозвищата в българските исторически документи.
• Арев, нов цар, царува в Константинопол 7 години.
• Тургий — взима венеца на Константин, цялото българско и гръцко царство, като царува 17 години. Последните рубрики от документа изглежда се отнасят за периода след възстановяването на Втората българска държава в навечерието на турското нашествие и притежават изцяло пророчески характер, необясним със средствата на класическото историческо разследване.
И така — Кое е характерното за Българския апокрифен летопис от XI в. ако трябва да се обобщава в цялост? Книгата върви в посока история-настояще-бъдеще, като имената на царете понякога носят символна натовареност. В подредбата на текста на първо място любопитно за учения е създаването на отделни рубрики, посочващи името на владетеля, неговия произход, делата му, имената на градовете, които е направил и годините на управление. Навсякъде родствените му връзки с неговите предшественици са обяснени подробно. Големите дела на владетелите се изразяват в строеж на градове, черкви и манастири, а походите са отделени настрана и често пъти са считани за нещо лошо в духа на християнската представа за мир в света. Главният противник на българската религиозна и държвана идея, според автора на летописа се намира на Изток — измаилтяни и източни царе, т.е. езическите и нехристиянски владетели.
Първите владетели управляват държавата в продължение на огромен период от време — 130–170 години. Големите промени в религиозно отношение се извършват при цар Борис, докато политическите промени започват след цар Петър, когато вече не се говори за царство, а за „българска земя“. Както при Именника, така и тук липсват общи суми от годините на управление.
В сюжетната логика на текста ясно се открояват два големи дяла, разминаващи се по верска и идеологическа характеристика, но свързани държавно-политически. Първото деление е приемането на християнството, а второто е загиването на държавата при византийския император Василий, който бил от „друго коляно“. Прави впечатление при подробното и задълбочено изследване, че византийските императори често биват равнопоставени с царете, владяли българската земя.
Освен приликите, посочени за всяка статия на Апокрифния летопис, съществуват и разлики между нейното изложение и написаното в Именника на българските князе. Вижда се, че имената на владетелите в „Сказание на пророк Исайя“ държат сметка за славянското предание и свидетелстват за открита симпатия към Западните български владетели, вероятно заради безрезервната им поддръжка на християнството през всички периоди на изпитание в средновековната ни история.
Що се отнася до имената на владетелите, то последователния преглед показва, че единственото общо име в Именника и Апокрифния летопис е съответно Исперих-Испор, или Аспарух при св. Теофан Изповедник, което е прието от като достоверното име в историографията. Българските първенци в преводните византийски хроники, които в случая могат да се използват като знак за обобщение на историческата приемственост в България, биват наречени с имената, представени в Именника. Исперих, Тервел, Кормисош и Телец — присъстват в сведенията на Теофан Изповедник и патриарх Никифор, които пишат за езическата българска държава. Всички цитирани там владетели се свързват с Източната политическа традиция. Обратно, имената от Апокрифния летопис се срещат в съчиненията на Михаил Псел, Лъв Дякон, Лъв Философ, т.е. при по-късните автори, свидетелстващи за християнството. Те представят както изглежда Западната политическа традиция или казано другояче това е откъснатата от степите държавна идея, дълбоко християнизирана посредством разпространението на старобългарската писменост и делото на св. св. Кирил и Методий. Впрочем и самият Именник не казва нищо за Крум и Омуртаг, докато именно от последния са останали най-много надписи по българската земя! Вероятно това деление на Изток и Запад следва делението на слаявните при Прокопий Кесарийски — анти и славини.