Ако същата сметка бъде направена за Апокрифния летопис и бъде събрано времето на царете Слав и Испор, то тогава би се получила сумата от 291 години. Извадено от 700 (701) — годината на смъртта на княз Исперих — това прави 410 (409) г. Близостта в годините на идване на власт за Слав и Ирник изглежда възможна, което означава, че сигурно иде реч за едно и също лице.
Посредством легендарните години на управление на князете Именникът прави политико-легитимна връзка с наследниците на скитите и предшествениците на хуните — сарматите, описани в началото на първите столетия след Рождество Христово от римския географ Клавдий Птолемей и римския историк Тацит. По всяка вероятност в средата на V в., след смъртта на Атила през 453 г. се извършва политико-социалното отделяне на българите от останалите народи в хунския военнополитически съюз, след което последва завземането на властта. Подобна историческа хипотеза съвпада с казаното от византийски наблюдатели като Приск Панийски, свидетел на събитията в двора на Атила, както и от сведенията на Анонимния римски хронограф и податките за българите у Йордан.
Българският апокрифен летопис от XI в. е един от важните текстове на българската средновековна историография към когото Именника първично следва да бъде отнесен като вид исторически документ. Общите места между средновековните български документи и историите на византийските (и латински) писатели от една страна и многобройните събития, свързващи българското минало с миналото на южноруските степи от друга, позволяват да се търсят съответствия с историческите съчинения на славянските народи — руси, поляци и чехи. След като типологически и фактологически Именника намира успоредици с домашни извори, какъвто е Българския апокрифен летопис от XI в., то привличането на данни от славянските текстове в разтълкуването на неясните понятия в края на рубриките от княжеския списък може да се счита за напълно правомерно и обосновано.
Фактът, че Именника на българските князе намира успоредици сред славянските и преводните византийски книжовни съчинения през Второто българско царство силно намалява вероятността неразчетените или неразбираемите в него думи да бъдат от тюркски произход.
Глава II. Имената на князете — славянски, тюркски или други?
След видовите сравнения на общите места посредством извори и свидетелства от старобългарската книжнина, сведенията от латински и византийски хроники, проучването на Именника зависи от правилно разчитане на княжеските имена и родове. По непонятни причини обаче учените пренебрегват възможните съпоставки в руските ръкописи (т.е. книжовното обкръжение на Именника), другите славянски документи (най-вече чешки и полски), данните от епиграфиката на земите от Северното Черноморие откъдето идват българите (Боспорските надписи), устното българско предание, названията на местности и селища в народната памет и др.
Привържениците на тюркския произход на българите са водени от предубеждението, или по-точно предразсъдъка за „тюркска следа“ в политическата организация на българите до Покръстването. Затова достигналите и до наши дни наименования на реки, планини, местности остават извън погледа при езиковите съпоставки на княжеските имена, защото са славянски.
Всеки владетел в списъка е записан с две имена — лично и родово. Двете заедно правят самоличността на княза. Пълното разкриване на самоличността на владетеля или пълното изясняване на историческите събития, не е възможно, ако се пренебрегнат подробностите или най-малките съответствия на личните и родови имена. Безразборните търсения на езикови успоредици чрез произволно наставяне на звукови съответствия обаче са опасни, защото раздробяването на звучните славянски (индоевропейски) имена може да докаже невероятни неща.
Както при историята така и при останалите точни науки успешността на дадено решение се състои в правилността на предварителното определяне на кръга на търсенията. По тази причина изследователят би могъл да съпостави кръстосано в таблица податките от синхрон и диахрон за да очертае перспективата на привлечените извори и да събере колкото се може повече данни от всички видове свидетелства — книжовни, епиграфски, археологически, названия на местности и села и т.н.
Първото владетелско име в списъка на князете е Авитохол. Разпространената досега практика в историографията четеното на името следва предположението, че то е двусъствано. То би трябвало да се дели на „Авит“, което в тюркските (!) езици означавало „баща“ и на „охол“, значещо „син“ в тюркските езици. Такъв превод обаче не е достатъчно добре обоснован. Защото езиковедът или историкът се опитва да прочете отведнаж думата, търсейки сложни понятия като „баща“ и „син“. Тези думи се предпоставени не от текста в Именника, а от предполагаемата родово-династическата връзка. А тя не е ясно изказана. На второ място езиковедът се насочва към тюркските езици без да се опита да направи цялостен превод на Именника като документ в славянската книжовна традиция.