Идеята Именникът да се разглежда в контекста на заобикалящата го средновековна изворова среда е също така стара, а в по-ново време с нея се занимават немалко старобългаристи и славяноезични езиковеди. За съжаление поради добре известни причини на днешната ни материална криза авторът не успя да проучи всички излезли текстове и книжнина за последните 15 години. Затова, без да ги цитира отделно — те трябва да се знаят от по-младите колеги и от специалистите с възможности — авторът благодари на всички свои приятели и специалисти, които го информираха за новостите в старобългаристиката. Специална благодарност дължим на старобългариста и културолога Цветелин Степанов, чиято фактологична компетентност, методологични бележки, коректни интерпретации и общохуманитарни знания, заедно с концептуалните му възражения помогнаха извънредно много да се постигне увереност за публикуването на този текст. Пак повтаряме — текста не е непознат като заключения и извори за подробната историография, но се опитва да възстанови един административно отречен дебат. Както и да повдигне въпроса за логическата и общопознавателна валидност на аксиоматичното и теоремното знание в българската историческа наука, което знание е поддържано не от гледище на естествения език и типологическа информация на фактите. Затова и някои добре известни историографски съчинения не са приложени в приложената библиография и бележки под линия. Те са христоматийни от една страна, и противни и противоречащи на авторската концепция, от друга. Затова и цитирането им не е необходимо. Предполага се, че любителят на историята в България като официални текстове ги познава много добре и не е необходимо тепърва да си прави свод от основни публикации в историографската интерпретация. За сметка на това обаче използваните извори са публикувани почти изцяло, защото при изграждане на логически последователна, обоснована и вътрешно непротиворечива познавателна конструкция опорните научни доводи винаги извеждат своите категорични данни от историческите свидетелства — писмени, устни и предметни (археологически).
Отдлени части от предлаганият текст вече са издадени от любезния редактор на сп. „Минало“ г-н Любомир Юруков, с което ни даде кураж да ги преиздадем с разширено и допълнено тълкование, превръщащо труда в съвсем нов и оригинален текст.
И накрая трябва да се отправи едно пожелание. Твърде възможно е заедно с появата на този текст да се обнародват резултати от проучвания, които да изследват въпроса в сходен с авторовата концепция контекст. Това е желателно, защото когато се говори високопарно „за истината“ по-добре би било по дадена ключова тема да се публикуват повече проучвания. Както гласи максимата на ерудита, в теоретичните историографски произведения няма нови и стари твърдения и/или изводи. Има само верни и неверни заключения и заявления. Затова, в случай че сме допуснали логико-познавателни грешки или фактологични и историографски пропуски, най-смирено молим читателите и колегите да ни простят. В историографията, както никъде другаде бъдещето на дадена тематика се определя от младите академични специалисти и колкото те са по-критични към страничните и предходни текстове, толкова повече ключовата за нашата хуманитаристика историческа наука ще постигне нови и, дай Боже, по-авторитетни български върхове.
В известен смисъл всеки амбициозен труд е компендиум от грешки. Но и от това има полза. Понякога една теза се издига, за да бъде окончателно отхвърлена и на нейно място да дойде, или да се възстанови, окончателният и коректен познавателен извод. Надяваме се, че потенциалните читатели на предлаганото четиво ще бъдат възможно най-критични и безкомпромисни в отношението си към автора и неговите възгледи.