С поклон пред личността на преп. Паисий Хилендарски започва и свършва всеки подтик на историческите проучвания в България. Затова и проявяваме дързостта да подсетим, че в наше време не е излишно всяко мото на исторически текст да започва с една благодарност и с едно признание за първооснователя и великана на родната историография. Стъпили на неговите свещени рамене днес гледат всички специалисти и любители на старината.
Глава I. Историография и проблематика на документа
Летописът, известен в българската историческа наука като „Именник на българските ханове“ не престава да занимава широк кръг любители на историята. Безспорен факт е обаче непълното културно-философско разпознаване на Именника като вид исторически документ, свързан с общата дохристиянска и средновековна история на Източна Европа. Именникът и до днес продължава да бъде съвкупност от неразчетени и неясни словосъчетания. А при по-задълбочена проверка на историческите постановки, издигнати и защитавани до този миг от тълкувателите на тайнствения княжески списък се забелязва определена предпоставеност на прочита, както и наставяне на факти, дати и имена.
Причината за подобна неразбория при досегашната работа върху документа се корени още в начина на първоначална работа с извора. От края на XIX в., непосредствено в годините след откриване на Именника от руския археограф Андрей Попов в историографията се появяват езикови тези, неизведени от естествения изказ на документа. Погрешните общоисторически представи затормозяват правомерното изследване на писменото свидетелство. Именникът прибързано бива обявен за паметник на „тюркската“ следа в българската народност. Прибързаното заключение „един път завинаги“ е обявено след двойна външна намеса в неподправения език на летописа.
Първата намеса подменя неподправената титла на владетелите като вместо единствено и навсякъде използваната в Именника славянска титла „княз“ или множественото й число „князе“, в историографията е въведено необоснованата и неприсъстващата в изворите за българската история тюркска титла „хан“ („ханове“). Тази подмяна е против всички правила на разчитането и тълкованието в епиграфиката и летописните сводове.
Втората намеса се изразява в предварителното допускане, следствие от първоизменението на титлите, че странните словосъчетания в края на всяко съобщение от типа „шегор вечем“ и „верени алем“ представляват названия на животни или годишни кръгове от китайски зверинен календар, взаимстван през Средновековието от тюркските народи. Според необоснованата не само от аналитична научна, но дори и от елементарна логическа гледна точка препратка към тюрко-китайския календар, „календарът“ на българите до Покръстването съдържа в себе си дванадесет бройни години, всяка от които носи името на животно. Въз основа на двете груби насилия върху текста от страна на историците — ханската титла и измислянето на животински тюркски календар, отсъстващи в изказа на трите известни нам преписа на Именника, княжеският списък е обявен за документ от „тюркския“ образ на дохристиянската българска история. Допълнително към така направената промяна се прибавя и произволното сравнение между имената на князете и имената от византийската и латинската историческа книжнина, макар невинаги буквеното и звуково означение на имената да съвпада.
На дело най-важният извор от езическата българска старина остава неразчетен не само защото някои отделни думи засега езиково не могат да бъдат разпознати, но и защото създадената представа според приписваните качества на Именника не съответства на фактите. Прочита на Именника по досега правените опити изпада от контекста на политическата българска история, историята на степите и историята на Източна Европа през Ранното средновековие. Разглеждан като късен номенклатурен списък, а не като историческо съобщение с няколко равнища на сведения, списъкът на князете не може да се ползва като свидетелството за първите години на българската държавна идеология. Неговата краткост съчетана с дългосрочния му времеви обхват свидетелстват за съсредоточеност на фактите, както и за несъмнени засечки и успоредици с други, по-обемисти и подробни документи на Ранното средновековие. Затова продължаващото търсене върху Именника носи в себе си възможността да бъдат разработени неизследвани досега извори, да бъдат поставени непроверени досега исторически хипотези, разкриващи нови мащабни хоризонти пред учения.