Повторното връщане върху трудностите, породени от сегашното разчитане на Именника не е безсмислено, защото документалният свод на историята — и книжовен и предметен — в края на ХX в. вече е нараснал значително. Обемът на издадената теоретична и фактологична книжнина през последното столетие, по-подробният и разгърнат план на историографията, сборниците с издадени извори както и най-новите проучвания върху родната старина предоставят в услуга на изследователя нови и неразгледани досега във връзка с Именника исторически факти. Именно във връзка с Именника, защото факта сам по себе си може да е бил известен преди, но поставен в съотношение със списъка на князете осветлението на научния въпрос придобива по-широко значение.
Първоначално известието, наречен през 1870 г. „Именник“, а по-късно определено като „Именник на българските ханове“ е открито от руския учен археограф Андрей Попов. Списъкът с имената на владетелите от Авитохол до Оумор е публикуван в двутомното проучване „Обзоръ Хронографовъ русской редакции“, издадено в Москва през 1866–1869 г. и съдържащо две части. Подредбата на „Обзора“ и първоначалният анализ на сведенията в него са направени съобразно руската история и тази особеност засяга сериозно работата върху българската старина. Руският учен е първият, който определя списъка като Именник от български княжески имена. Предварителното заключение на Попов за характера на паметника е обосновано от позовавания върху сведенията на известните византийски хронисти св. Теофан Изповедник и патриарх Никифор. По правило те се считат за едни от най-подробните средновековни писатели, пишещи за славянобългарската държава през езическия период. Заедно с това обаче св. Теофан Изповедник и патриарх Никифор са изразители на визанийската идеологическа мисъл, виждаща в българската история довод, който съперничи на доводите на византийската политическа теория.
На с.26 в първия том на „Обзора“ Попов представя поредицата от княжески имена, отделени изкуствено и по необоснована преценка от съпътстващите ги текстове на Хронографа и на останалите книжовни свидетелства от Обзора изобщо. При това Попов започва с обясненията и успоредиците от средата, а не от началото на текста. Руският учен отъждествява ясно прочетеното име Коуртъ в Именника с Kouratos, прочетен при Никифор и с разночетене Krobatos при св. Теофан. Така първооткривателя още в началото постъпва неправилно, взимайки за основа на съпоставките си текстове на византийската летописна представа, наместо славянските свидетелства или данните от устното народно предание. Тази грешка бива повторена и от други изследователи, виждащи във византийската книгопис основа на изследванията относно историята на Средновековието. Но чрез византийски текстове не може да бъде разбрана ранната история на славянобългарите най-малкото защото е далеч от ромейските граници и защото е идеологически противопоставена на Цариградската империя.
Засечката с предшественика на Аспарух — Кубрат — е разширена от Попов със звуковите съвпадения на владетелското име Кормисошъ, разпознат при св. Теофан Изповедник като Kormisios — превратаджия и узурпатор от средата на VIII в. Другият довод за българския произход на Именника е съвпадението на Оумор от заключителната част на владетелския списък и срещано като Oumaros в разказа на патриарх Никифор.
Останалите княжески имена не са съпоставяни или тълкувани от Попов, нито пък е правен опит да бъдат издирени цялостни или откъслечни успоредици в други летописи от византийски, латински или славянски произход.
Слабостта в прекалено общото и съкратено изложение на първоиздателя се забелязва и в липсата на съпоставки с текстове, придружаващи Именника или намерени на страниците на подобни по жанр Хронографи. Това затворено отделяне на Именника от сродната му средновековна книжнина, както и от историческите свидетелства за античните обитатели на степите и Северното Черноморие блокира перспективните проучвания върху документа.
Именникът предизвиква голям интерес сред учените, които веднага след публикацията правят опити да го разтълкуват по подобие на Попов. Подходът в оценката на княжеския списък е следния — първо се приема прабългарската (неславянска, тюркска) принадлежност на документа (основана на ханската титла, която липсва в оригинала и на неразчетените словосъчетания, приличащи на животински имена) и чак след това учените се позовават на тюркската хипотеза за произхода на българите за да приемат още на първите страници на своите книги, че Именника е документ на тюркската езиково-народностна среда. Вече след предпоставянето на историческия възглед за тюркобългарския произход, датиращ от несъществени езиковедски разработки върху историята на волжките българи (sic!) от XVIII в.∗, имената на българските князе започват да се разглеждат едно по едно, като успоредиците се подбират за всяко поотделно. Накрая отделно обработените парчета наново биват наставени в предварително запланувания от историка — езиковед логически ред, приемлив за включването на прочита на Именника във вече готовите идеологически схеми на историята. Впрочем тези схеми притежават религиозно-философска основа, а не езиковедско-фактологична. По правило така работят повечето историци-българисти, особено германските или английските възпитаници, които възпроизвеждат философията на научните школи на двете големи държави.