Грешният метод при недостатъчно извори и откъснатост на доводите води до лавинонатрупващи се грешни резултати, независимо от факта, че първоначално носи частични успехи или изглежда подкрепен с езикови парчета и научни цитати от теоретични езиковедски изследвания. Първо хърватинът Франьо Рачки съвсем необосновано решава, че това е „Именник“ при условие, че никъде не е казано какъв е точно списъка и кому принадлежи той. Рачки повтаря същата принципна грешка на Попов и вместо да разгледа и разчете Именника като сложен многозначен документ за цялата източноевропейска и славянска цивилизация, той се опитва да го обработи самостоятелно езиково и да го определи народностно (национално).
След действията на Попов и Рачки намесата на Й. Микола, финландски историк, специалист по тюркска, угро-финска и славянска култура, предопределя до ден днешен четенето на Именника. Неразбираемото словосъчетание в Именника, завършващо рубриките на отделните владетели е обявено от Микола за бройни отрязъци от източно-азиатски календар. Словосъчетането, състоящо се от две думи от вида „шегор вечем“ или „сомор алтом“ е обявено за име на животно, означаващо годината и име на животно, указващо месеца на годината. Предположението на Микола, съвсем опростено езиковедски и насилващо текста има удобството да търси неограничен брой успоредици в разнообразието на зверинния централноазиатски календар.
Езиковото настояване на финландеца не само, че задържа сетнешните опити за разгадаване на Именника, но и променя основно ударението на историческите проучвания. Документът вече престава да притежава значение на летописно послание за събитията и деянията от ранната славянобългарска история. Вече не става дума за личността и делата на князете в историческа хроника, а става дума за календар. Именникът се превръща в нещо като „джобно календарче“ на рода Дуло и така се забравя стойността му на съкратен летопис от най-войнствения период на средновековната ни история.
Непосредственото разчитане на изрази от вида „шегорвечем“ обаче също показва недостатъците на твърде тясно специализирания метод на езиковедския анализ. Защото хипотезите на езиковеди и историци представляват турцизирани различия, т.е. варианти на животински наименования. Разминаванията на места са толкова големи, щото е нужна преработка на тюркските (sic!) понятия, та поне малко да се доближат до неподправените словосъчетания в Именника.
Затова следващите учени, продължаващи линията на изследване от Попов-Рачки-Микола подменят съзнателно или не историческата въпросителна в документа — „Кои са личностите на князете? Какви са техните значими дела, заради които са включени в текста? Има ли други изворови податки за тях? Защо българските управници присъстват «скрити» в текст между библейската и византийската история? Какво е отношението на тези владетели към българската история и как те участват в нея?“.
Наместо да отговорят на тези същностни и най-важни питания, историо-езиковедите на дело се занимават да нагаждат „животинските датировки“ от азиатския календар към византийските датировки по индиктиони на Св. Теофан Изповедник, латинските датировки по юлиано-грегорианския календар на Йосиф Асемани или Дю Канж. Затова въпросите на Именника остават висящи, а неговите отделни рубрики в маловажните и кратки проучвания служат единствено за „конвертиране“ на централноазиатската времева бройна последователност към християнското летоброене.
Седемдесет години след първоначалната находка на Андрей Попов, през 1946 г., в руско-съветското историческо списание Вестник Древней Истории (ВДИ), кн.№3, с.81–90 известният руски славист М. Тихомиров публикува нов, трети пореден препис на Именника. Разборът на Тихомиров, много близък до духа на славянския разказ поставя сериозни въпроси относно граматиката на текста. Към публикацията са приложени и копия на Именника. Самите копия са добри като качество и могат да се използват в бъдещи разработки. Лошото в тази езиковедска и историческа публикация е нежеланието на руския изследовател да излезе от изкуствено създадената частичност в цялостното разчитане на владетелската хроника. Никъде и във втората публикация не са представени съпътстващите Именника в историческия му контекст книги или аналогии на по страниците на древни текстове. Такива недостатъци оказват голямо влияние в правилното разясняване на посланието от Именника, тъй като средновековният читател както по всичко личи не е разполагал само с отделен свитък на поредицата от държавни имена, а е познавал съществуващите до този миг исторически хроники на слаявнските родове и племена.