• Списъкът с имената на българските князе, който е наричан от Фр. Рачки „Именник на българските ханове“
• Избрани откъси от хрониката на Георги Амартол, византийски историк, живял през IX в. и много разпространен в славянската литература.
• Откъс за историята на Новохудоносор, цар на Вавилон, отвел евреите в робство
• Някои откъси от книгата на Ездра∗
• Части от хрониката на византийския историк Йоан Малала
• Списък на руските князе, който е хроника за Киевска Русия
• Новгородска хроника от 1496 г., съдържаща сведения за северния руски град Новгород.∗
• Хрониката на Константин Манаси. Тя е може би най-разпространената историческа хроника сред българските книжовници през Второто българско царство. Впрочем в Манасиевата хроника се говори точно както и в Именника за „княз Кардам“, „княз Крум“, „блъгарский княз Муртаг“, а не за разни ханове или хагани.
• Трудове на св. Евтимий Търновски, патриарх български; Григорий Цамблак и Константин Костенечки. Всички те са християнски богослови и книжовници, пряко свързани както с българската, така и с руската история през XV в.
Както се вижда от прегледа на цялостния текст на Хронографа летописеца следва християнското летоброене по схемата минало-настояще-бъдеще или от библейските времена към епохата на XV в., когато е съставена книгата. Именникът е поставен след библейските книги и преди родословието на руските князе, последвани от сведенията за живота на Григорий Цамблак и Константин Костенечки. Текстът на Именника следва библейскославянската историческа представа стигайки до епохата на цар Симеон I, защото Георги Амартол говори предимно за управлението на наследника на св. цар Борис I. Следователно в Хронографа, схващан като цялостен разказ, а не като парче от книга, е налице опит годините на Авитохол, първия владетел в Именника да бъдат поставени като продължение на старозаветната библейска история. Краят на Именника е съотнесен преди времето на св. цар Борис I. Хрониката на Георги Амартол пък разказва за времето на цар Симеон I Велики, наблягайки на Покръстването. С други думи съставителят на Хронографа вижда езическата българска история поставена между старозаветните времена и приемането на християнството от българите (славяните) през IX-X в. От друга страна ранната славянобългарска история се засича в историко-географско отношение с историята на Стария Изток (старозаветните библейски поля) и земите на индоевропейците по време на Великото преселение на народите. В такава последователност сведнията на Хронографа (Хронограф, а не Зоограф — NB!) се навръзват и обясняват в последователна събитийна логическа линия.
Обемът на смесения сборник, разгледан тематично, показва превес на библейските книги и сюжети. Идеята за непосредствена историческа връзка с библейските родословия е широко разпространена в почти всички славянски книги през Средновековието. Възможната обвързаност на ранната, преддунавска българска история със събитията отбелязани в Стария Завет изисква по-специално внимание от страна на историка. Свързването на разпространените библейски сюжети от Вавилонския плен на евреите с политическото родословие на славянските владетели е много важна податка за разчитането на Именника.∗
Изобилието на ветхозаветни образи в старобългарската книжнина, широкото разпространение на ветхозаветни пророчески имена във владетелския двор на Първото българско царство както и на страниците на есхатологичните полуисторически съчинения благоприятства разработването на Именника в тази насока. Заедно с разработката на старозаветните образи и символи към подобна, неварварска представа за ранната славянобългарска история подсеща и запазените надписи върху камък, притежаващи аналог единствено в земите на античното Боспорско царство. Именно историята на Боспорското царство остава като принципна аналогия при разчитането на посланията от ключовите средновековни документи, какъвто е Именникът на българските князе.
Подходът на учения-изследовател на Именника следва да приеме за отправна точка в представата за славянобългарската история не гледната точка на Рим или Цариград, а гледната точка на славянобългарите, живеещи на границата между семитската (юдейска и мюсюлманска) и християнската индоевропейска цивилизация. Тяхната гледна точка естествено ще бъде различана, както например е различна и гледната точка на старите книжовни народи, обитаващи земите между Каспийско море и Кавказ — грузинци и арменци. Така предварително по предположения, но методологично сигурно и конкретно, и географски-народностно правилно въпросителната на Именника като цялостен културен текст е очертана, т.е. имаме условието на задачата. Оттук нататък вече според вътрешната логика на документа, според множеството на сродните и близки по тематика и произход текстовете, ученият е в логическото право да извършва успоредни разработки и частични проучвания, да прави построения и разработки, общотеоретични исторически аналогии и текстови препратки. И ако ще се почва отнякъде, то това ще бъдат старобългарските книжовни свидетелства.