В известния разказ за разделянето на българските князеслед Кубрат никъде не посочена посоката на придвижване, която българите общо трябва да следват. Напротив. Единият от синовете тръгва на север, а другият на юг, което показва, че властта на Кубрат и Велика България се е разпростирала по-скоро в тези ширини, отколкото на Изток, където българите би трябвало да имат по-силни позиции, ако наистина идваха оттам. Хазарското нашествие указва не друго, а старинното българско присъствие в Европа, което присъствие се свързва със скитите и с земите около големите европейски реки. При всички положение казаното от патриарх Никифор не подтиква изследователят да търси подчератн азиатски произход на старите българи.
Има и друго. Сложното пресичане на антични племенни наименования с бурно сменящи се политически и народностни имена на новодошлите племена води до присъствието на частични и нетрайни названия в документите. Тези нетрайни названия са използвани наравно и заедно с устойчивите имена, които устойчиви имена се пренасят върху варварските държави. Факт е, че „хун“ е нетрайно название, пренасяно върху по-трайното „българин“. Това означава, че нетрайното название носи предимно политически, алегоричен или символен смисъл, защото ако имаше родов или езиков, то и византийците щяха да продължават да го употребяват. Всъщност използването на ранносредновековното име „хун“ след VI в. Минава по същата логика, по която се използва и античното „скит“. Защото както политико-културното име „скит“ е архаично към X в., така и името „хун“ след V в. не е същото. Днешният историк няма по-голямо основание да търси родово-езикова връзка между българи и ранносредновековните хуни отколкото да търси връзка между българи и античните скити. Хуно-българите на патриарх Никифор, мизите на Лъв Дякон и скитите на Михаил Псел не са използвани в голяма разлика от време спрямо българската история. Напротив. „Скит“ се появява малко по-късно от „хун“ и то в годините на българско военно-политическо могъщество. Това закъснение показва, че идвете имена носят предимно военно-политическа или културна характеристика, а не толкова родово-езикова.
Близостта между българи и хазари в териториално и политическо отношение през VII в., както и някои общи неща в начина им на воюване довежда до сравнения между двата народа, без това да означава кръвна и езикова близост. Сравненията между българи и хазари са направени от Стефан Александрийски и Христиан Друтмар. Нито Стефан Александрийски, нито Христиан Друтмар имат родова-езикова основа при своите сравнения. Първият се позовава на военно-политическа прилика, докато вторият говори за разпространението на християнството, т.е. води се от религиозна и мисионерска логика в сравненията.
Освен с хуни и хазари българите са приближени по произход до куманите от Лъв Дякон. Този историк, който е минал през България по време на войната между византийци и руси през X в. предоставя и други интересни сведения. Лъв Дякон нарича българите „мизи“, с което изглежда иска да подчертае тяхното културно издигане след приемането на християнството. Според нас логиката тук е религиозно-културна, а не народностно-езикова, за да се правят заключения за „тюркска“ следа в страта българска история. Лъв Дякон казва също така, че мизите, т.е. българите, изповядват християнската вяра безпогрешно, което още веднъж подчертава религиозно-културната гледна точка на автора. Затова Лъв Дякон в текста си нарича русите съответно скити и тавро-скити. Скитите са по-далечни на гръцката култура от мизите и чрез античните историко-митологични имена историкът търси обозначение на близостта и отдалечеността на описваните народи спрямо византийската цивилизация. Българите са наречени и „европейски мизи“ (за разлика от азиатските мизи, добре познати в античната историография NB!!!) от Димитър Хоматиан, охридски архиепископ в съставеното от него Кратко житие на Св. Климент Охридски.
Важно е да се отбележи, че византийските историци са повторени от оригиналните български текстове единствено в сравненията с куманите. Апокрифната българска летопис от XI в. разказва, че българите са отделена „трета част от куманите“. Изтъкнатата близост се доказва и от съвместните българо-кумански действия по време на въстанието през 1185 г. и управленческата дейнсто на цар Асен I и цар Петър II. Особено силно куманското присъствие се чувства при управлението на цар Калоян и при властването на неговите наследници — Борил и цар Иван Асен II. Мястото и името на куманите обаче не е изяснено окончателно в историографията. Факт е, че Константин Багрянородни в своите съчинения говори предимно за кумани и печенези. Това засичане на византийски, латински и славянски текстове (в Хронографите от руска редакция куманите заемат отчетливо своето място) е много интересно, защото то обяснява логиката на народностно или политическо наименование при византийците.