Несъмнено в общата постройка от Античността до същинското Средновековие политическата и културна линия на определение властва над езиково-народностното, което изглежда средновековните летописци предпочитат да не раздробяват в малки национални групи, каквито съществуват днес. Това е характерно впрочем за коя да е имперска политико-историческа трактовка на събитията. Логиката на използването на скити-хуни-славяни-българи-кумани е толова ясна и последователна във византийските и славянски ръкописи, че нейната обосновка не се нуждае от допълнителни примери. Факт е, тези определения следват една политическа традиция и сходна културно-религиозна система, доказвани от засечките и успоредиците в обичаите и някои елементи на упражняването на властта. Такива общи места са остригването на благородниците в кръг, военните пиршества от черепи на враговете, поклонението пред меча, характерен култ към свирепо езическо божество на войната, почитането на елена-предводител и др. Тези свидетелства низхождат към античната традиция, отделяща елини от варвари. Античните политико-културни названия заедно с разграниченията християнин-варварин още един път разграничават византийци от българи и славяни преди последните да се покръстят. Това е така, защото освен разликата християни-нехристияни, византийците търсят и други средства за да обосноват своето политическо и културно превъзходство, изразено в доктрината на „Втория Рим“. Вероятно по тази причина широкото название „славяни“, което е непретенциозно в политически план спрямо Византия след реорганизацията на империята при Юстиниан Велики в редица документи замества конкретното „българи“, което заради държавата е опасно и дори конкурентно на Цариград (Константинопол).
За да се разбере смисълът на българското народнстно име и произхода на българите първостепенно трябва да се изследват сведенията от българските средновековни документи, устното предание и народната представа. Ако последните две са предмет изключително на народознанието и народоописанието, то първият случай е изцяло исторически. Равнопоставеността между българи и славяни в историческите свидетелства от български произход е несъмнена и много трайна, продължаваща близо 1000 години във всички видове литературни подразделения. Освен това в документите от различен характер — надписи на камък и книжовни свидетелства — съществува едно идеологическо противопоставяне между българи и византийци, което идеологическо противопоставяне изисква много подробно и сигурно историческо знание от страна на летописеца. Идеологическа борба с неизяснена народностна и културна самоличност не може да се води. Факт е, че идеологическото противопоставяне „българи“ — „византийци“ (християни) преди Покръстването след християнизацията е заменено от „славяни“ — „гърци“, очевидно като отговор на византийската историко-културна политика, проявена и чрез народностните названия в официалните документи. Надписът на владетеля Пресиан от Филипи и „Сказанието за буквите“ на Черноризец Храбър са дело на една и съща канцелария, която преди Покръстването пише и чете на гръцки език. Идеологическото противопоставяне обяснява употребата на народностно-политическото и след IX в. вече със сигурност езиково самоназоваване на българите като славяни. Такъв е случаят със старобългарския превод на „Хроника“ на Симеон Логотет, където думата „славянин“ е заменена от средновековния преводач с „българин“.
Същото равнопоставяне на двете имена (българин със славянин) може да бъде намерено и арабския пътеписец Ибн Фадлан, който в описнаието на своето пътуване до Волжка България пише за българите в главата за славяните. Упоритото приравняване на българите към славяните в старобългарски, руски, византийски и арабски текстове обосновава много сериозно онази школа в българската историография, която настоява за славянски произход на българите. Но разбира се с уговорката, че славянин в ранните години на Средновековието може да бъде и културно-политическо определение без тясно национален или диалектно-езиков смисъл. По тази причина преразглеждането на текстове от Прокопий Кесарийски и други автори в посока на понятийна равнопоставеност между българи и славяни не би било излишно. Защото сравненията с турките и туркските племена са много по-малко и много по-условни от сравненията със славяните. Да не говорим за факта, че цялата старобългарска традиция вижда маджарите и всякакви други туркски племена като враждебни и далечни на българите.