Сравнение на българите с турките (маджарите) виждаме само в три случая — при Лъв VI Философ; Стефан Александрийски и Методий Патарски. И в трите случая обаче сравнението е формално, носейки чисто илюстративен или символен характер. Външните форми на управление, служещи за основа на сравнение при Лъв VI не доказват нито езиков, нито родов произход на българите, защото политическата и военна близост често пъти е следствие на външни влияния.
Същинският проблем при определяне на народностните и политически имена при описанието на ранната българска история са малките, временни и обособени племенни названия. Тези названия произлизат предимно от пресечната област на политическо и военно засрещане между Европа и Азия. Тяхната мимолетност ги прави ненадеждни и много условни, защото зависят от движението на племената и народите, а не от определена религиозан или културна интерпретация в писмена цивилизация. Такива народностни названия са тясно обособителните „оногури“ и „уногондури“. Племенното название „оногундури“ (уногундури) се използва от Теофан Изповедник; Патриарх Никифор и Константин VII Багрянородни. Оногури е племенно име, използвано от Агатон. Агатий Миринейски отнася оногурите към хуните. Известният готски историк от VI в. Йордан само отбелязва териториална близост между българи и хунугури. Кутигурите и утигурите са може би двете най-прочути названия на хуните, използвани от Прокопий Кесарийски. Цитираните племенни имена обаче са твърде незначителни и твърде периферни за мястото и времето, в които се разгръща ранносредновековната българска история. Несъмнено ако са имали досег с българската държава преди и след княз Исперих, оногурите, оногундурите и хунугурите заемат малка част от българските владения или дори притежават отделна администрирана област в рамките на българската държава. Но не изчерпват нито съдържанието на българската народностно-езикова характеристика, нито пък обособяват цялата територия на разпространение на българската власт. Подходът на княз Исперих при разслеването на славяните през 681 г., както и сведенията за голямото разпростиране на българската държава през Средновековието не изключват отношението „българи — оногундури (оногури и утигури)“ да бъде отношение между основно политическо и културно понятие (българи) с неговите подчинени и съподчинени племенно-народностни названия (оногундури). Определителното хунугури при Йордан доказва, че подобно положение е напълно възможно, имайки предвид сложното териториално и административно деление на българската държава при владетеля Кубрат и при хазарските нашественици.
Административното деление на 7 части, проявено в организацията на седемте славянски племена, разселени от владетелят Исперих за да пазят границата на държавата също подсеща в тази насока. Седемчастното деление е отбелязано за първи път от Херодот в сведенията му за „седемте скитски преводачи“. Ибн Фадлан говори за четири или пет български царе (князе), т.е. областни управители. Ал Масуди, арабски историк и географ в съчинението си „Огледало за Златните мини и скъпоценните камъни“ споменава, че хазарите, наследили българите във властта им между Каспийско, Азовско и Черно море и вюващи непрекъснато с българите и славяните, също притежават седемчастно административно деление. То било устроено така, за да могат съдиите (благородниците при служба на хагана), да съдят според религията на населението и да проявяват разбиране към обичаите, т.е. да могат да ги тълкуват. Любопитно е също така да се отбележи, че Анастасий Библиотекар нарича българските благородници от IX в. „judici“, т.е. съдии.
Седемчастното деление се среща и в грузинския епос „Витязът в тигрова кожа“ от XII в., където тайнствената страна Индия е разделена на седем тронни зали, над които властва един абсолютен господар — в случая епическия герой Тариел.
Териториалното деление, както и някои общи неща във военно-политическо и битово отношение изглежда дават основания за сравнение с аварите, каквато сравнение прави Свидас. Патриарх Николай Мистик също казва, че българите са авари.
След 453 г., когато след смъртта на Атила се разпада хунската империя, на територията на Източна и Южна Европа се създават поредица от племенни съюзи. Те непрекъснато заплашват границата на Византия. Византийските писатели подчертават нееднократно в съчиненията си многонародностния характер на войските, обсаждащи Солун и Константинопол през VI и VII век. Вероятно поради временната си военно-политическа обвързаност (или подчинение) българите се виждат съпоставени и сравнени с толкова много народи. Но това сравнение в никакъв случай не носи смисъла на общ кръвен или езиков произход. Общият политически път през V в. и по-сетне не е доказателство за изначална старинна етнокултурна връзка в първите години на християнската ера или във времената преди Христа.