Освен съпоставките с ранносредновековни народи от областите около Черно море и Източна Европа, българите в по-късните византийски текстове (sic!) биват сравнявани и с антични племена. Античното родово-културно „скити“ и прилагателното „скитски“ са използвани от Лъв VI Философ, който впрочем прави и формалното сравнение с турките. Българите са наречени „скитски народ“ от Йоан Камениат. Военното нашествие на цар Симеон I е оприличено метафорично на „скитско копие“ в Житието на св. Лука Нови Стирийски. Откровено сравнеие със скитите и то неколкократно е направено от прочутия философ и византийски политик Михаил Псел. Но най-интересното сравнение определение на българите като „западни скити“ се среща в Епитафията на византийския император Василий II Българоубиец (sic!). Теофилакт Охридски определя прародината на българите като „скитски предели“, а религията им нарича „скитско невежество“. Любопитно е също така, че по същото време — Х-XI в. под народностното име „хуни“ във някои от византийските свидетелства се крият унгарците.
За да се определи народностния произход и културните особености на българите през Ранното средновековие първоначално следва да се изяснят техните политико-културни особености не едниствено спрямо византийската или западноевропейската култура, но и спрямо обкръжаващата ги „варварска“ среда в диахрон и синхрон на тяхното историческо битие. Големите политически образувания през Ранното средновековие като готския и хунския военно-племенен съюз (или пък в по-късни времена хазарския хаганат) винаги използват принципа на стриктно вътрешно разграничаване по начина на обличане, по въоръжение, хералдични знаци родови обичаи, поверия и начин на воюване. Следователно белезите за разпознаване и удостоверяване на културната самоличност ще засягат устойчиви битови обичаи или владетелски знаци. Съвпадението между три и повече характеристики на етнографските обичаи, политически символи, историко-генеалогична традиция, именна система, административно деление и др., неминуемо ще приближи днешният историк до истината в неговите постановки за произхода и ранната история на българите. Защото описанията на античните племена, живяли в земите на българите несъмнено носят повече сведения за влиянията и заемките сред българите, отколкото недостатъчните и лошо изведени извори от Централна Азия. Освен това общологическите правила на сравнения изискват първо да бъдат изчерпани примерите от по-близък порядък и да се търсят по-пресни следи, а едва след изчерпването на тези данни да се търсят далечни и условни хипотези по общо-теоретична аналогия. Факт е, че преди хунското нашествие от III–V в. най-близки в пространствено-времеви и политико-културне план до българите са античните конни народи от Северното Черноморие и южните руски реки. Именно с подробното изследване на скитските племена ще бъде решен и въпросът за значението и смисъла на българското народностно име, както и произхода на българите до идването им на юг от р. Дунав.
В подкрепа на нашето предположение могат да бъдат използвани и някои археологически находки. Многобройните елинистически предмети, откривани в България несъмнено не принадлежат само на траките. Близостта между някои тракийски племена (като гетите) със скитската общност е доказана в историческата литература. От друга страна още проф. Богдан Филов забеляза сходството на скитския зверинен стил с някои орнаменти от българските ръкописи и въобще със старобългарското изкуство. Общата характеристика на тези предмети е, че те са елинистически по дух и начин на направа. Затова, ако връзката скити-българи се окаже достоверна, то елинистическите предмети, намерени в България могат и да не бъдат само тракийски. Както могат и да не бъдат употребявани само през дохристиянската епоха, защото самото понятие „елинизъм“, въведено в научно обращение от големия немски историк Дройзен, обозначава именно разпространението на една културна действителност на много широк простраствен и времеви обхват. Казано на непросредствен историко-фактологически език — отношението между Боспорското царство и ранносредновековната българска държава е ключово за разбиране на характера на примествеността между античността и средновековието в земите около Черно море. Затова сходството на някои предмети с елинистически характеристики, намерени в България и Северното Черноморие би доразвило и доказало някои постановки от писмените свидетелества за близост между някои племена от Великото преселение на народите, българите и скитите. Засега обаче тълкувателната схема на археологията и установените идеологически постулати на тази помощна историческа дисциплина не позволяват преразглеждане и преподреждане на открития предметен фонд от елинистическата културна традиция. Нужно е просто да се изработи нова концепция не според състоянието на изворите в Западна Европа, а според състоянието на изворите и преданието в България и Източна Европа.