Познаването на политическата йерархия и начин на народоназоваване при големите военни обединения е от първостепенна значимост в народо- и държавнообразувателните процеси, които започват веднага след разпада на първоначалното обединение. Управляващите родове и силните исторически личности често пъти пренасят своето династическо име върху по-голяма или различна етнокултурна общност, засягайки пряко историята на другоезичните съюзници. Така два разноезични и разнорасови народа могат да получат еднакво историко-политическо име в текстовете на съвременните им наблюдатели. Така например византийският дипломат Приск Панийски, посланик в двора на Атила през V в. съобщава, че хуните (приравнени на места с готите от Приск) говорели няколко езика едновременно. Това известие е доказателство, че езика в такива големи обединения не е народоразграничителен белег. Аналогичен е случаят с „lingva franca“ за района на Средиземноморието. Така че политическите символи и епическата история на ранносредновековните етноси в повечето случаи са по-важни за народното самоопределение, отколкото езика, който може да подведе. Особено когато езикът не е запазен в писмени свидетелства, не е книжовно граматизиран и понятийно развит. Голямата трудност пред доказването на хипотезата за тюркския произход на българите е липсата на запазени документи на тюркски език от Първото българско царство. Запазените десетина думи, при това с неясен смисъл от каменните надписи и някои други документи не могат да обосноват тюркски произход, а могат само да докажат някакво тюркско влияние, което е различна постановка от официалните твърдения. Единственият езиков довод в изследването на българската народност като произход и културна самоличност е славянският (старобългарският) език, който впрочем с по-малко въображение и повече доводи може да бъде прочетен и в обявените за тюркски думи от каменните надписи и Именника на българските князе. Но дори и да бъдат здраво построени на доводи, какъвто е случаят със славянското езиково властване в българската култура, езиковите основания не могат сами по себе си да пресъздадат пълната историческа картина. Разглеждането на пръснатите документални податки за обичаите, поверията, военните обреди и политическата организация и знаци на властта, взети в правомерна логическа и документална система, съобразена с историко-географската традиция на старинните български земи носи по-верни знания за произхода на българите от твърде частичните и поради това често пъти изолирани от общия исторически контекст езиковедски проучвания.
Очевидно произходът на българите и обяснението на тяхното народностно име трябва да се търси не в дивите тюрко-монголски племена от пустините на Далечна Азия, а в старинните народи, обитаващи земите на елинистическата периферия около древногръцките градове и в дъгата между Балкана и Кавказ. Така проблемът за произхода на българите би се превърнал от тясно езиковедски в интегрален културно-исторически проблем, а идеологията на ранната българска държавност ще придобие нов смисъл и ново измерение в светлината на старинната европейска некласическа култура. Защитаваният от нас исторически възглед обяснява не само високата политическа и културна претенция на българите през цялото Средновековие, но и също така обяснява защо Покръстването през IX в., притежава величествени наднационални измерения. Очевидно българското политическо и военно присъствие през Средновековието е било мост между некласическата античност и средните векове, както и щит на Европа срещу прииждащите от изток варварски племена. Покръстването на българите на дело създава християнските граници на Европа, защитени от военно-политическото превъзходство на българските князе и царе.