Историческите съчинения през Средните векове образуват два големи отдела — домашни и чужди. Домашните документи не са много, но са първостепенни и затова те заслужават особено внимание.
Чуждите от своя страна притежават две под-деления — такива, които са преведени по поръчка на царския двор в България и такива, които остават на първоначалния си език за да служат само на грамотните читатели или пък защото не са приемани от цензурата на държавната идеология. Преводните хроники имат голяма важност в създаването на опорен исторически свод за разтълкуване на Именника. Същевременно преводните творби показват поправките от страна на българския преводач на зле изписаните или по лош начин използваните народностни имена, названия на хора, планини и реки от византийските писатели. Затова поправката на българския текста трябва да преразгледа византийския документ, а не обратното, както често пъти става. Преводите очевидно доразвиват домашен писмен извор или устно предание, изцяло загубено във времето или достигнало частично и непълно до историка. Преводните произведения „сглобяват“ световната история, съобразно не само българската, но и от византийската гледна точка. Преводните исторически трудове показват един добре очертан стремеж за обвързване на поместно и вселенско, който стремеж е характерен за структурата на Хронографите от руска редакция, както и от самия език на Именника на князете.
Вторият вид документи — останалите без славянски превод гръцки летописи — съвсем обосновано при разтълкуването на неподправени български исторически съобщения, от рода на Именника, следва да преминат на второ място по степен на надежност след преводните хроники. Отказът на средновековния български или славянски преводач да привлече чуждо произведение към цялостното изясняване на философията на историята означава, че текстът не отговаря идеологически или фактологически на държавното българско тълкование на миналото. Затова останалите без славянски превод византийски текстове притежават предимно спомагателно значение и не могат да напускат условността на имперската идеология, под чието влияние те са съставени. Спомагателният им смисъл в разчитането на Именника означава подреждането на фактите и изказаните събития и явления в тях да бъдаг взети под внимание единствено в случаите, когато няма съответстващи съобщения в домашните български извори.
В този смисъл тълкуванието на оригиналните и непроменени от преводача гръцки ръкописи се използват удачно само като допълнение или разяснение на историческата картина, нарисувана първоначално от домашните и държавно използваните преводни летописи. За човека със здрав разсъдък е знайно, че никой не познава българската история по-добре от българите. Затова за почтения към обекта на своите проучвания историк несъмнено по-голяма тежест за заключенията и обощенията в разработките му ще имат българските сведения, колкото и да бъдат кратки и откъслечни. Домашният извор е главният извор, около който могат да се налепят, поставят и подредят небългарските извори — преводни и непреводни, византийски и латински, средновековни и антични.
В едно изключително патриархално общество, каквото е българското, устното предание се доближава по достоверност и тежест с писмения текст. Затова при разгадаването на средновековните хроники от рода на Именника позоваването на устно предание е напълно правомерен похват, използван впрочем и от силно граматизираното общество на Втората римската империя или университетска Европа. Достигналите до нас средновековни имена на селища и местности в българското народно назоваване, запазено през XIX и ХX в. притежават висока стойност в разчитането на документите. При изследването на Именника остатъка от старобългарски названия в поселищната мрежа не е използвана, макар да съществуват определени и ясни податки. Остатъците от имената на местности и исторически личности притежават почти същата стойност в разчитането, каквото и небългарските хроники — да предоставят странични успоредици на средищните събития и значими личности от българската старина. Преувеличаването или подценяването на селищните, планинските и речните названия води до откъсване на историческия извор от народната памет. Подобно недооценяване или преувеличаване на естествената българска памет е груба грешка, защото кабинетното заключение въз основа на формални аналогии и прехвръляне на методологически похвати от чуждестранни езиковедски и (или) исторически не може да разгадае посланието на старобългарския извор. Не е възможно данните от официалната историография да противоречат на историческото предание, тъй като народната памет в нейния поетически вид и повествувателен изказ несъмнено държи връзка със старите събития от първите години на българската държавност. Защото каква е тази уж достоверно написана българска история, за която няма макар и частица памет, запазена сред народа? Писменият документ и устното известие безспорно имат пресечка в благоприятен за разгадаване на старинните летописи исторически хоризонт.