И щеше да е достатъчно.
Вече бях решил, че врагът има достъп до главния бордов дневник. Щяха да разберат за обезвредената бомба, за която не беше докладвано. Освен това щяха и да разберат кой им е попречил; и при достатъчно интерес от тяхна страна в такъв критичен момент можеха и да предприемат нещо необмислено. Добре. Аз точно това исках.
… Защото вече бях пропилял цял месец, докато чаках тази повреда. Надявах се скоро да тръгнат да ме преследват и да се опитат да ме разпитат. Дръпнах силно от цигарата и се загледах в блестящия под слънцето далечен айсберг. Този път щеше да е странно — такова чувство имах. Небето беше сиво, океанът — тъмен. Някъде на някого не му харесваше какво става тук, но, убий ме, не бих се досетил защо.
Е, всички да вървят по дяволите. Обичам облачното време. Родил съм се в облачен ден. И ще се постарая максимално да се насладя на днешния.
Върнах се в каютата си и си сипах едно, тъй като официално не бях дежурен.
След малко на вратата се почука.
— Натисни дръжката и бутай — подвикнах.
Вратата се отвори и влезе млад мъж на име Роулингс.
— Господин Швайцер — рече той, — Карол Дейт иска да говори с вас.
— Кажи й, че веднага идвам.
— Добре — отвърна той и си тръгна.
Сресах русолявата си коса и си смених ризата. Тя определено бе хубава и млада. Беше обаче и началник охрана на кораба, така че имах добра представа какво всъщност ми е замислила.
Приближих се до вратата й и почуках два пъти.
Влязох с мисълта, че вероятно е свързано с J–9 и с ония, дето ги бях свършил преди половин час. Това ще рече, тя беше над всичко и над всички.
— Здравей — рекох. — Викала си ме?
— Швайцер? Да, повиках те. Защо не седнеш, а? — и тя махна към едната, после и към другата страна на скъпото си бюро.
Седнах.
— За какво съм ти?
— Днес следобед си поправил J–9.
Свих рамене.
— Питаш или ми го съобщаваш?
— Не ти се разрешава дори да го докосваш.
— Ако искаш, ще се върна, ще го строша пак и ще си го оставя, както си беше.
— Значи признаваш, че си работил по него?
— Да.
Тя въздъхна.
— Виж какво, на мен не ми пука. Сигурно днес си спасил два човешки живота, така че няма как да те обвиня, че си посегнал на сигурността. Но искам да разбера нещо друго.
— Какво?
— Саботаж ли беше?
Ето на. Така си и знаех.
— Не — отвърнах. — Не беше. Бе станало късо…
— Дрън-дрън — прекъсна ме тя.
— Извинявай, не разбирам…
— Разбираш и още как. Някой е бъзикал онова нещо. Ти си го оправил и е било нещо много по-заплетено от някакво си късо. И е имало бомба. Регистрирахме избухването й зад борда преди около половин час.
— Ти го каза — рекох. — Не съм аз.
— Каква игра играеш? — попита тя. — Разчистил си за нас, но прикриваш някого. Какво искаш?
— Нищо — отвърнах.
Загледах се в нея. Косата й беше червеникава и имаше лунички, много лунички. Очите й бяха зелени. Сякаш доста раздалечени под рижия бретон. Беше доста висока, към два метра, макар че в момента беше седнала. Бях танцувал веднъж с нея на едно парти на борда.
— Е, как е?
— Бива — отвърнах аз. — Ами ти?
— Искам отговор.
— На какво?
— Саботаж ли беше?
— Не — отвърнах. — Откъде ти дойде такава идея в главата?
— Нали знаеш, че е имало и други опити?
— Не, не знаех.
Тя се изчерви изведнъж и луничките й проличаха още повече. Защо ли?
— Е, имало е. Очевидно сме ги спрели. Но имаше.
— Кой?
— Не знаем.
— Защо?
— Никога не успяхме да хванем замесените.
— Как така?
— Бяха умни.
Запалих цигара.
— Значи бъркаш — обадих се. — Имаше късо. Аз съм електроинженер, затова забелязах. И толкова.
Тя намери цигарите си и аз й запалих една.
— Добре — въздъхна тя. — Май ми каза всичко, което възнамеряваше да ми кажеш.
Изправих се.
— Между другото, пак те проверих.
— Е, и?
— Нищо. Чист си като девствен сняг и лебедов пух.
— Радвам се да го чуя.
— Недей, господин Швайцер. Още не съм свършила с тебе.
— Опитай каквото можеш — рекох й. — Няма да намериш нищо.
… И бях убеден в това, което й казах. Тъй че си излязох, чудейки се кога ли ще ме настигнат.
Всяка година изпращам по една коледна картичка — неподписана. На нея с печатни букви са изписани само имената на четири кръчми и на градовете, в които се намират. На Великден, Първи май, първия ден на лятото и на Вси светии вися в тези кръчми и си пия питието от девет до полунощ местно време. После си тръгвам. Кръчмите сменям всяка година.