— Манастир без книги — изрече вглъбен абатът — е като град без укрепления, като укрепен лагер без войници, кухня без съдове, маса без ястия, зеленчукова градина без зеленчуци, поляна без цветя, дърво без листа… И нашият орден, който се разрастваше съгласно двойната заповед за труд и молитва, бе извор на светлина за целия известен свят, извор на знания, спасение за едно древно учение, което бе застрашено да изчезне от пожари, грабежи и земетресения, ковачница на нова писменост, пазител на древната… Да, вие знаете много добре, че днес живеем в мрачно време, и ме е срам да ви напомня, че неотдавна съборът във Виен трябваше да потвърди, че дълг на всеки монах е да стане свещенослужител… Колко наши манастири, които допреди двеста години бяха сияйни средища на величие и светост, днес са приюти на лентяи. Орденът все още е могъщ, но зловонието на градовете притиска отблизо нашите свети обители, паството Божие днес е склонно към сделки и междуособни войни, там, в големите селища, където Божият дух не може да намери приют, не само говорят (какво друго можеш да поискаш от миряните), но вече и пишат на простонароден език и дано подобна книга никога не проникне сред нашите стени — защото неизбежно става източник на ерес! Заради людските грехове светът е надвиснал над бездната, всмукан от самата бездна, която го зове към себе си. Утре, както казваше Хонорий, телата на хората ще бъдат по-дребни от нашите, така, както нашите са по-дребни от тия на древните люде. Светът старее. Днес Господ е възложил на нашия орден една мисия — да се противопостави на този бяг към бездната, Да запази, множи и брани наследената от отците ни мъдрост. По волята на Божието провидение всемирното управление, което при сътворяването на света е било на изток, с течение на времето се измества на запад, за да ни предупреди, че наближава краят на света, защото ходът на събитията вече е стигнал края на света. Но докато не изтече хилядолетието, преди да е възтържествувал, макар и за малко, този нечестив звяр Антихристът, на нас се пада да браним съкровищницата на християнския свят и самото слово Божие, такова, каквото Бог е продиктувал на пророците и апостолите, каквото отците са повтаряли, без да изменят нито дума, каквото школите се стремяха да изтълкуват, въпреки че днес в същите тези школи се е свила змията на надменността, на завистта, на безумието. В този залез ние все още греем като факли, все още сме светлина, извисила се над хоризонта. И докато тези зидове издържат, ние ще бъдем пазители на словото Божие.
— Амин — рече смирено Уилям. — Но какво общо има това със забраната да се посещава библиотеката?
— Вижте какво, брате Уилям — поясни абатът, — за да извършат огромното свето дело, богатство на тези зидове — и посочи Зданието, което се виждаше през прозорците на килията и се извисяваше над манастирската църква, — предани люде са работили в продължение на векове, спазвайки строги правила. Библиотеката е била създадена по план, останал неведом за всички в течение на вековете, и на никой от монасите не е съдено да го знае. В тайната е бил посвещаван единствено библиотекарят, и то от своя предшественик, и докато е жив, я предава на своя помощник, така че смъртта да не го изненада и да лиши братството от това знание. Но устата и на двамата са запечатани с печата на тайната. Единствен библиотекарят освен правото да знае има право да се движи из лабиринта на книгите, единствен той знае откъде да ги вземе и къде да ги постави отново, единствен той отговаря за тях. Останалите монаси работят в скриптория и могат да се запознаят със списъка на книгите в библиотеката. Но един списък от заглавия често ни казва твърде малко неща, единствен библиотекарят знае — по мястото, където е поставен даден том, от това доколко е достъпен — какви тайни, истини или лъжи съдържа дадена книга. Единствен той решава как, кога и дали изобщо да го даде на монаха, който го поиска, понякога, след като се посъветва с мен. Защото не всички истини трябва да бъдат чути от всички, не всички лъжи могат да бъдат признати за лъжи от една благочестива душа, а и монасите в края на краищата са в скриптория, за да извършат определена работа, за която трябва да прочетат точно определени, а не други книги, и да не се поддават на всяко обхванало ги неразумно любопитство — било поради слабост на ума, било поради надменност, било поради внушение на нечестивия.