— Значи в библиотеката има и книги, които съдържат лъжи…
— Чудовищата съществуват, защото са част от Божията помисъл, и силата на Твореца се проявява в самите ужасяващи черти на чудовищата. Така, все по Божия помисъл, съществуват и книгите на магьосниците, кабалите на юдеите, басните на поетите езичници, лъжите на неверниците. Тези, които са създали и подкрепяли нашия манастир в продължение на векове, са били твърдо и свято убедени, че и в лъжовните книги прозорливият читател може да съзре блед отблясък на знанието Божие. Затова библиотеката притежава и такива книги. Но именно поради това, нали разбирате, в библиотеката не може да проникне всеки. Освен това — добави абатът, сякаш да се извини за неубедителността на последния довод — книгата е крехко творение, изхабява се с времето, бои се от гризачите, от лошите условия, от несръчните ръце. Ако през изтеклите стотици години всеки би имал възможност да се докосва свободно до нашите книги, повечето от тях нямаше да съществуват. Следователно библиотекарят ги пази не само от хората, но и от природата и посвещава целия си живот на тази война против силите на забравата, която пък е враг на истината.
— Така че никой освен тези двама души не влиза в последния етаж на Зданието…
Абатът се усмихна.
— Никой не бива. Никой не може. Никой, дори да пожелае да го стори, не ще успее. Библиотеката се брани сама, необозрима като истината, която приютява, измамна като лъжата, която пази. Духовен, но и земен лабиринт. Можете да влезете, но не бихте могли да излезете. След като казах това, бих искал да се съобразявате с правилата на манастира.
— Но вие не изключвате, че Аделмо може да е паднал от някой прозорец на библиотеката. Как да разсъждавам за смъртта му, без да видя мястото, откъдето може да е започнала случката с неговата смърт?
— Брате Уилям — рече помирително абатът, — за човек, успял да опише коня ми Брунело, без да го е виждал, и смъртта на Аделмо, без да знае почти нищо за нея, няма да е трудно да разсъждава и за места, до които няма достъп.
Уилям се поклони:
— Вие сте мъдър и когато сте строг. Ваша воля.
— Ако изобщо съм мъдър, то е, защото мога да бъда строг — отвърна абатът.
— Един последен въпрос — рече Уилям. — А Убертино?
— Тук е. Чака ви. Ще го намерите в църквата.
— Кога?
— Винаги — усмихна се абатът. — Знаете, че макар и много ерудиран, той не е от тези, които имат слабост към библиотеката. Смята я за лъжовна светска измама… Прекарва по-голяма част от времето си в Църквата в размисъл и молитва.
— Остарял ли е? — попита колебливо Уилям.
— Откога не сте го виждали?
— Отдавна.
— Уморен е. Откъснал се е от светските работи. Сега е на шейсет и осем години. Но мисля, че е съхранил младежкия си дух.
— Ще му се обадя веднага. Благодаря ви.
Абатът го запита дали не би искал да се нахрани заедно с всички, след шестия час. Уилям отвърна, че се е нахранил, и то добре, и че предпочита да се срещне веднага с Убертино. Абатът се сбогува.
Тъкмо излизаше от килията, изведнъж от двора долетя сърцераздирателен писък като от смъртно ранен човек, последван от не по-малко зловещ вой.
— Какво е това? — запита смутено Уилям.
— Нищо — отвърна абатът и се усмихна. — По това време колят свинете. Това е работа за свинарите. Не с тази кръв трябва да се занимаете.
Излезе и накърни името си на прозорлив човек. Защото на следната утрин… Но обуздай нетърпението си, мой несдържан език. Защото през деня, за който говоря, още преди да падне нощ, станаха много други неща, за които заслужава да разкажа.
Ден първи
ШЕСТИ ЧАС
Когато Адсон се любува на портала на църквата, а Уилям се среща с Убертино от Казале
Църквата не беше величествена като други, каквито видях впоследствие в Страсбург, Шартр, Бамберг и Париж. Приличаше по-скоро на тия, дето вече бях виждал в Италия — не много склонни да се извисяват шеметно към небето, а стъпили здраво на земята, често по-широки, отколкото високи; над първото й ниво, като над крепост, се нижеха квадратни бойници, а над тях се издигаше втора постройка, приличаща не толкова на кула, колкото на втора яка църква, прорязана от строги прозорци и завършваща с островръх покрив. Една солидна манастирска църква като тия, дето са били изграждани в стари времена в Прованс и Лангдок, нямаща нищо общо със смелите хрумвания и прекомерните украси, присъщи на модерния стил; доколкото разбрах, съвсем наскоро тя е била разкрасена над хора с един шпил, смело устремен към небесния свод.