Две прави, гладки колони се издигаха пред входа, който на пръв поглед се очертаваше като голяма аркада; ала подир колоните следваха два скосени отвора, над които се редуваха други аркади, привличащи погледа, сякаш към дъното на бездна, към същинския портал, който се съзираше в полумрака; над него имаше голям тимпан, поддържан отстрани от две колонки, а по средата — от голям подпорен стълб, който пък разделяше входа на два отвора, препречени от обковани с желязо дъбови врати. По това време на деня слабото слънце грееше почти отвесно над покрива и светлината се плъзгаше по фасадата, без да огрява тимпана; затова, Щом отминахме двете колони, изведнъж — сякаш попаднали под свод от преплетени клони — се озовахме под следващите една след друга аркади, опрени на колоните, които пък укрепваха контрафорсите. А когато очите ми най-сетне привикнаха с полумрака, тозчас безмълвният разказ на изваяния камък — а той ставаше веднага Достъпен за погледа и въображението на всекиго (нали живописта е писмеността на невежите) — порази моя поглед и ме тласна към видение, за което и днес ми е трудно да разказвам.
Видях престол в небето и някой, седнал на него. Лицето на Седналия беше строго и непроницаемо, широките му святкащи очи гледаха към земните люде, стигнали до края на житейския си път, а величествената му коса и брада се спускаха по лицето и гърдите като водите на река на равни, симетрично разделени струйки. На главата си носеше корона, която сияеше от емайл и драгоценни камъни, около коленете му се диплеше на широки гънки императорска пурпурночервена туника, извезана със сребро и злато. Лявата ръка, застинала на коленете, придържаше скрепена с печати книга, а десницата му бе вдигната — не знам дали за благословия или заплаха. Лицето му бе осветено от смразяващата красота на кръстовиден, разцъфнал нимб, а над престола и главата на Седналия грееше смарагдена дъга. Пред престола, в краката на Седналия, имаше стъклено море, подобно на кристал, а около Седналия — над престола и около престола — зърнах четири страшни животни — страшни за мен, дето ги гледах, изпаднал в екстаз, но покорни и нежни към Седналия, на когото въздаваха слава безспир.
По-точно казано, не всички изглеждаха толкова страшни, защото мъжът вляво от мен (и вдясно от Седналия), който подаваше някаква книга, ми се стори красив и любезен. Но ми се стори ужасен орелът от другата страна — с разтворен клюн, с настръхнали, приличащи на броня пера, с могъщи нокти, разперил огромни криле. А под Седналия и под двете споменати фигури имаше още две — телец и лъв, и всеки един от тия два звяра държеше между ноктите и копитата си книга; те стояха гърбом към трона, но с глава, обърната към него, извърнали рамене и шии в някакъв жесток порив; с тръпнещи хълбоци, с лапи на агонизиращ звяр, с разтворена паст, с навити, усукани като змии опашки, от чиито краища излизаха огнени езици. И двете животни имаха криле, около главите им сияеха ореоли; въпреки страшния си вид те не бяха създания на ада, а небесни и изглеждаха страшни, защото ръмжаха от обожание към Единия, който ще дойде, за да съди и живите, и мъртвите.
Около престола, отстрани на четирите животни и под Седналия, сякаш прозираха под водите на кристалното море, изпълвайки почти цялото пространство на видението, разположени съгласно триъгълната структура на тимпана, най-долу, в основата, седмина, над тях още седмина, после трима и над тях още трима, после двамина и над тях още двамина, от двете страни на престола на двайсет и четири малки престола седяха двайсет и четирима старци, облечени с бели дрехи, а на главите си имаха златни венци. Някои държаха в ръка гусли, други — златни чаши с тамян, но свиреше само един; останалите, изпаднали в екстаз, бяха обърнали взор към Седналия и го възпяваха с хвалебствия; телата им бяха извърнати, също като на зверовете, за да могат всички те да виждат Седналия, но не по подобие на зверовете, а с движения, сякаш танцуваха, изпаднали в екстаз — както е танцувал Давид около ковчега35, — така че очите на старците, където и да стояха те — ако и това да нарушаваше закона за пропорциите на тялото, — бяха обърнати към една и съща сияйна точка. Ах, каква хармония от нега и пориви, от неестествени и въпреки това изящни пози имаше в този мистичен език на телеса, отърсили се по чудо от теглото на плътската материя, белязана маса, пропита от нова субстанциална форма, сякаш това свято множество бе подложено на порива на буен вятър, полъх на живот, френетична наслада, хвалебствено ликуване, превърнало се по някакво чудо от звук — какъвто беше — в образ.
35