Човекът се усмихна (така поне ми се стори) и вдигайки показалеца си сякаш за предупреждение, изрече:
— Покаятелствувайте се! Видях, когато дявол ще дойде да гризе душата ти! Смъртта е над нас! Моли се да дойде Светият папа да освободи ни от злото на всички грехове! Ха, ха, нали ви харесва тази магия на нашия бог Иисус Христос! И радостта е мъка, и удоволствието е болка… Пази се от дявола! Все ме дебне зад някой ъгъл, за да ме захапе по задника! Но Салваторе не е балама! Манастирът е добър, тук се яде и се моли на Господа наш! А всичко останало тури му пепел. Амин. Нали?
По-нататък, докато трае моят разказ, аз ще трябва — и то често — да споменавам тази твар и да отбелязвам казаното от нея. Признавам, не ми е никак лесно, защото и сега — както изобщо не успях да разбера и тогава — не бих могъл да определя на какъв език говореше той. Не беше латинският, с който си служехме ние, учените в манастира, не беше и простонародният език от този край, нито пък някакъв друг простонароден език, който бях чувал. Мисля, че успях да дам макар и бегла представа за това как той говореше, посочвайки (така, както ги запомних) първите слова, които чух от него. Когато по-късно научих за бурния му живот и за различните краища, където бе живял, без никъде да пусне корен, аз си дадох сметка, че Салваторе говореше и на всички езици, и нито на един. Или по-точно казано, беше си измислил някакъв свой език, като използваше отделни слова от езиците, с които бе влязъл в допир; дори веднъж си рекох, че това не ще да е езикът от адамово време, на който е говорело щастливото човечество, обединено от един език — от сътворението на света до Вавилонската кула, нито пък някой от езиците, възникнал след гибелното им разделяне, а именно вавилонският език от първия ден след Божието наказание, езикът на първия хаос. От друга страна, не бих могъл да назова език брътвежите на Салваторе, защото всеки човешки език си има правила и всеки термин съгласно един общоприет неизменен закон означава нещо; нали човек не може да нарича кучето веднъж куче, а друг път котка, нито да произнася звуци, на които хората по всеобщо съгласие все още не са придали определен смисъл, както би се случило с този, който би изрекъл думата „блитири“. И все пак, кога добре, кога зле, аз разбирах какво искаше да каже Салваторе; така беше и с другите. Това означаваше, че той говореше не един, а всички езици; но нито на един не говореше както трябва, а вземаше думи ту от един, ту от друг. По-късно забелязах също, че той наричаше нещо ту по латински, ту по провансалски, и си дадох сметка, че той не измисляше фразите си, а използваше откъснато части от други фрази, които бе чувал някога, според положението и това, което искаше да каже; например удаваше му се да говори за определено ястие само със словата на хората, при които бе ял това ястие, и да изразява радостта си — когато изпитваше радост — със съждения, които бе чул от възрадвани люде. Сякаш приказката му приличаше на лицето му, сглобено от части на чужди лица, или както съм виждал понякога скъпоценни урни с мощи — ако е възможно големите неща да се сравняват с дребните, или Божиите дела с тези на сатаната, — останки от други свети вещи. В момента, когато го зърнах за пръв път, Салваторе — и по външния си вид, и по начина, по който говореше — ми се стори твар, подобна на косматите и ноктести кръстоски, които току-що бях видял под портала. По-късно забелязах, че този човек имаше добро сърце и беше остроумен. Още по-късно… Но да карам подред. Пък и веднага след като проговори, моят учител го заразпитва с голямо любопитство.
— Защо каза „покаятелствувайте“? — попита той.
— Преподобни господин отче — отвърна Салваторе с нещо като поклон. — Иисус дойде и хората трябва да правят покаяния, нали?
Уилям го изгледа втренчено.
— Да не би да си дошъл тук от някой манастир на минорити?
— Не разбирам.
— Питам дали си живял сред монасите на свети Франциск, питам те дали познаваш така наречените апостоли…
Салваторе пребледня или по-точно животинското му, обгоряло лице посивя. Направи дълбок поклон, прошепна „махни се“, прекръсти се и побягна, като от време на време извръщаше глава.
— Какво го запитахте? — обърнах се към Уилям. Той се позамисли.
— Няма значение, ще ти обясня после. Хайде да влезем. Искам да видя Убертино.
Беше малко след шестия час. Бледото слънце проникваше от запад — а това означаваше през малко на брой тесни прозорци — в църквата. Тясна ивица светлина се плъзгаше все още по главния олтар, чийто горен край сякаш бе увенчан със златисто сияние. Страничните кораби бяха потънали в полумрак.