— Или пък Роберто от Бобио! — възкликнах аз.
— Може би. Но я погледни този каталог. Знаеш, че заглавията са вписани — както ни каза Малахий още първия ден — по реда на постъпването на книгите. А кой ги вписва в книгата? Библиотекарят. Следователно по промените на почерците на тези страници можем да определим и смяната на библиотекарите. А сега да погледнем каталога отзад напред; последният почерк е на Малахий, нали виждаш — той е подчертано готически. С него са запълнени малко страници. През последните трийсет години манастирът не е закупил много книги. Следват страници, изписани с трепереща ръка, изписани, това е съвсем ясно, от болния Роберто от Бобио. И тези страници не са много, Роберто сигурно не е заемал дълго време тази длъжност. А виж какво следва — много страници, изписани с друг почерк — прав и уверен, и цяла поредица от постъпили книги (между тях са и книгите, които разглеждах преди малко), и то във внушителен брой. Колко ли се е трудил Паоло от Римини! Сигурно доста, щом Никола ни каза, че станал абат съвсем млад. Да предположим, че този ненаситен читател е обогатил манастира с толкова много книги за кратко време… Но нали ни казаха, че го наричали „abbas agroficus“, защото имал странен недъг или болест, поради която не можел да пише? Тогава кой е вписвал книгите? Помощник-библиотекарят, бих казал аз. Но ако допуснем, че този помощник-библиотекар после е бил назначен за библиотекар, той би трябвало да продължава да вписва книгите и тогава щяхме да разберем защо толкова много страници са изписани с един и същ почерк. А това означава, че в такъв случай между Паоло и Роберто е имало друг библиотекар, издигнат на този пост преди около петдесет години; той е тайнственият конкурент на Алинардо, който като по-възрастен се е надявал да заеме мястото на Паоло. После тоя човек изчезва и по някакъв начин, противно на очакванията на Алинардо и на други, на неговото място бива назначен Малахий.
— Но защо сте толкова уверен в правилността на вашия анализ? Дори да предположим, че това е почеркът на безименния библиотекар, защо да не допуснем, че заглавията на предишните страници са вписани от Паоло?
— Защото сред тези постъпления са вписани и всички були и декреталии, а те са с точно обозначена дата. Искам да кажа, че ако намериш тук — както и намираш — Firma cautela на Бонифаций VII от 1296 година, ти знаеш, че този текст не е постъпил в манастира преди същата година и можеш да допуснеш, че не е постъпил много след това. Така че аз разполагам с нещо като километрични камъни, поставени с течение на годините; поради това, ако допусна, че Паоло от Римини е станал библиотекар през 1265, а абат — през 1275 година, а после установи, че неговият почерк или почеркът на някой друг, който не е Роберто от Бобио, продължава от 1265 до 1285, откривам разлика от цели десет години.
Моят учител бе наистина много прозорлив.
— До какви изводи стигате от това разкритие? — запитах го аз.
— До никакви — отвърна той. — Става дума само за предположения.
После стана и отиде да поговори с Бенций. Той пък седеше на мястото си, но изглеждаше твърде неуверен. Седеше край своята маса и все още не бе се осмелил да заеме мястото на Малахий при каталога. Уилям го подхвана отдалеч. Още не бяхме забравили неприятната случка от предната вечер.
— Господин библиотекарю, надявам се, че все пак ще благоволиш да ми дадеш едно пояснение, ако и да си станал толкова могъщ. Онази сутрин, когато Аделмо и другите са разисквали тук за остроумните загадки и Беренгарий за първи път е споменал за „finis Africae“, някой да е споменавал и за „Coena Cypriani“?
— Да — отвърна Бенций, — не ти ли казах? Още преди да заговорим за енигмите на Симфозий, именно Венанций спомена за „Вечерята“, а Малахий се разгневи и каза, че това било непристойна творба, и припомни, че абатът бил забранил да бъде давана за прочит…