— Възможно е. Но той си остава надут пуяк и ще го убият.
— Какво мислите за моите предположения?
— Ще ти кажа по-късно.
Стояхме във вътрешния двор. Вятърът духаше все по-яростно, а светлината ставаше все по-слаба, въпреки че малко преди това бе ударил деветият час. Денят клонеше към заник, оставаше ни твърде малко време. На вечерня абатът сигурно щеше да предупреди монасите, че Уилям вече няма никакво право да задава въпроси и да влиза навсякъде.
— Късно е — рече Уилям, — а когато разполагаш с малко време, горко ти, ако изгубиш спокойствие. Налага се да действаме така, сякаш разполагаме с цяла вечност. Трябва да реша една задача — как да проникна във „finis Africae“, защото окончателният отговор е там. После трябва да спасим един човек, но кой — още не съм решил. И накрая, би трябвало да очакваме нещо откъм оборите, които ти ще наблюдаваш… Я виж как се размърдаха…
И наистина между Зданието и вътрешния двор цареше необичайно оживление. Малко преди това някакъв послушник изтича от покоите на абата към Зданието. Сега оттам излезе Никола, който пък се запъти към спалното помещение. В един ъгъл същата група от сутринта — Пачифико, Аймаро и Пиетро, разговаряха оживено с Алинардо, сякаш се стремяха да го убедят в нещо.
По едно време като че ли взеха решение. Аймаро хвана под ръка Алинардо, който все още се колебаеше, и двамата се запътиха към покоите на абата Тъкмо влизаха, ето че откъм спалното помещение излезе Никола, който водеше Хорхе в същата посока. Видя, че двамата вече влизат, прошепна нещо на ухото на Хорхе, старецът поклати глава и те продължиха към заседателната зала.
— Абатът се стреми да овладее положението… — прошепна скептично Уилям. От Зданието започнаха да излизат други монаси, които сигурно са били в скриптория, последвани от Бенций, който се запъти към нас; беше много разтревожен.
— В скриптория кипи — рече той, — никой не работи, всички разговарят оживено… Какво става?
— Става това, че всички, дето до тази сутрин изглеждаха най-подозрителни, са мъртви. До вчера всички се пазеха от глупавия, подъл и сладострастен Беренгарий, после от подозирания в ерес ключар и най-сетне — от Малахий, когото всички толкова ненавиждаха… А сега вече не знаят от кого да се пазят; просто се налага да открият някакъв враг или изкупителна жертва. И всеки подозира другия, някои като теб се боят, други пък са решили да сплашат някого другиго. Всички сте прекалено възбудени. Адсон, от време на време поглеждай оборите. Аз отивам да си почина.
Би трябвало да се учудя — да отиде да си почине, след като разполагаше само с няколко часа; това не изглеждаше най-мъдрото решение. Ала вече познавах моя учител. Колкото по-отпочинало бе тялото му, толкова по-бързо му щракаше умът.
Ден шести
МЕЖДУ ВЕЧЕРНЯ И ПОВЕЧЕРИЕ
Когато с няколко думи се разказва за едно продължително объркване
Трудно ми е да разкажа за онова, дето се случи в следващите часове — между вечерня и повечерие.
Уилям го нямаше. Аз се навъртах около оборите, но не забелязвах нищо необичайно. Конярите прибираха животните, които изглеждаха възбудени от вятъра; иначе всичко беше спокойно.
Влязох в църквата. Всички бяха заели местата си, но абатът забеляза, че Хорхе не е дошъл. Даде знак службата да не започва. Извика Бенций да отиде да го потърси. Но и Бенций го нямаше. Някой се обади и каза, че той сигурно се кани да заключи скриптория. Абатът възрази с досада, че било наредено Бенций да не затваря нищо, защото не знаел правилника. Аймаро от Алесандрия се надигна от мястото си.
— Ако Ваше Преподобие разреши, ще отида да го извикам…
— От тебе никой нищо не иска — сряза го абатът и Аймаро се върна на мястото си, като хвърли многозначителен поглед към Пачифико от Тиволи. Абатът повика Никола, но и той отсъстваше. Припомниха му, че се грижел за вечерята; абатът не можа да сдържи недоволството си, сякаш се дразнеше, че не може да скрие своята възбуда.
— Искам Хорхе да дойде тук! — викна той. — Потърсете го! Иди ти — заповяда той на наставника на послушниците.
Друг забеляза, че липсва и Алинардо.
— Знам — отвърна абатът. — Той е болен.