— Всичко е възможно — рече Уилям. — Но едно се изясни или се изяснява. Най-сетне Божието милосърдие ни осени със сияйна увереност.
— В какво? — запитах, изпълнен с надежда.
— Че брат Уилям от Баскервил, който вече си мисли, че е разбрал всичко, не знае как може да влезе във „finis Africae“. Напред към оборите, Адсон: към оборите.
— А ако се натъкнем на абата?
— Ще се престорим на призраци.
Трудна работа, рекох си аз, но си замълчах. Уилям започваше да нервничи. Излязохме през северния портал и прекосихме гробището; вятърът свистеше и аз се помолих Богу дано ние не се сблъскаме с два призрака, защото тази нощ манастирът не можеше да се оплаче от липса на страдащи души. Стигнахме до оборите и установихме, че конете ставаха все по-неспокойни от бурята. Главният вход на постройката бе препречен на височина колкото едни човешки гърди от широка желязна решетка, през която можеше да се види какво става вътре, Силуетите на конете се очертаваха в мрака и аз познах Брунело, защото заемаше първото място отляво. Третият кон от редицата, отдясно на Брунело, ни усети, вдигна глава и изцвили. Аз се усмихнах и рекох:
— Tertius equi.
— Какво? — запита Уилям.
— Нищо. Сетих се за клетия Салваторе. Той искаше да направи с тоя кон някаква магия и на своя латински го наричаше tertius equi. Което означава буквата „U“.
— „U“ ли? — запита Уилям, който бе изслушал моя брътвеж, без да му обърне кой знае колко внимание.
— Да, защото tertius equi би трябвало да означава не третият кон, а третия от коня, а „U“ е третата буква от думата equus. Но това е несериозно…
Уилям ме изгледа, а на мен ми се стори, че виждам в мрака как по лицето му се изписа вълнение.
— Бог да те благослови, Адсон! — рече той. — Разбира се, suppositio materialis, изразът се приема de dicto, а не de re274… Ама че съм глупак! — Плесна се силно с длан по челото, така че изплющя, дори мисля, че го заболя. — Момче, днес мъдростта за втори път говори чрез твоята уста, първия път в съня ти, а сега, както си буден! Бързо, изтичай до твоята килия да вземеш светилника; по-добре и двата, дето ги скрихме. Внимавай да не те забележат, ще те чакам в църквата! Не ми задавай въпроси. Тичай!
Тръгнах, без да задавам въпроси. Светилниците бяха скрити под моя сламеник, бяха пълни със зехтин — за това се бях погрижил предварително. Огнивото носех в расото си. Притиснах двата ценни уреда към гърди и хукнах към църквата.
Уилям стоеше под триножника и препрочиташе пергамента със записките на Венанций.
— Адсон — рече ми той, — primum et septimum de quatuor не означава първото и седмото от четирите, но от „quatuor“, от думата „четири“!
Отначало не разбрах, после изведнъж ми просветна:
— Super thronos viginti quatuor! Надписът! Откъсът! Словата, изписани над огледалото!
— Да вървим! — рече Уилям. — Може би ще стигнем навреме, за да спасим един човешки живот!
— Кого? — запитах го аз, докато той се въртеше около черепите, за да отвори прохода към костницата.
— Живота на един човек, който не заслужава да бъде спасен — отвърна той.
Озовахме се в подземния вход, със запалени светилници, крачехме към вратата, през която се влизаше в кухнята.
Вече споменах, че трябваше да бутнем една дървена врата, за да се озовем в кухнята, зад огнището, в подножието на виещата се стълба, дето водеше към скриптория. Докато отваряхме вратата, откъм стената вляво от нас дочухме някакви приглушени удари. Те идваха откъм стената край вратата, там, където свършваха погребалните ниши с черепите и костите. Точно тук, на мястото, където трябваше да бъде последната ниша, стената беше плътна, изградена от големи квадратни каменни блокове, а в средата бе зазидана стара паметна плоча, върху която бяха издълбани някакви стари, по-изтрити монограми. Ударите като че ли идеха иззад плочата или над нея — отчасти откъм стената, отчасти почти под нас.
Ако това бе станало първата нощ, веднага щях да си помисля за мъртвите монаси. Но вече знаех достатъчно, за да очаквам най-лошото, и то от живите монаси.
— Кой ли ще да е? — запитах аз.
Уилям отвори вратата и се озова зад комина. Ударите кънтяха и по стената край виещата се стълба, сякаш някой бе затворен в стената или по-точно в кухината (при това доста голяма), която можеше да се предположи, че съществува между вътрешната стена на кухнята и външния зид на южната кула.
— Някой е затворен тук — рече Уилям. — Винаги съм се питал дали в това здание, пълно с тайни проходи, няма още един проход, към „finis Africae“. Такъв явно съществува; от костницата, преди да се влезе в кухнята, част от стената се отваря, в стената е скрита друга стълба, успоредна на тази, която въвежда право в зазиданата стая.