— Защо го уби?
— Днес, когато прати да ме извикат, той ми каза, че благодарение на теб е разкрил всичко. Той все още не бе разбрал какво исках да запазя, никога не е имал точна представа нито за съкровищата, съхранявани в библиотеката, нито за нейните цели. Поиска да му обясня това, което не знаеше. Искаше да отворя „finis Africae“. Групата на италианците настоявала той да сложи край на това, което те наричат пазена от мен и от моите предшественици тайна. Вълнува ги ненаситният стремеж към нови неща…
— А ти сигурно си му обещал, че ще дойдеш тук и ще сложиш край на живота си така, както сложи край и на живота на другите, тъй че честта на манастира да бъде спасена и никой нищо да не узнае. После си му казал откъде може да мине, за да дойде по-късно и да провери. А всъщност си го чакал, за да го убиеш. Не допускаше ли, че ще може да влезе откъм огледалото?
— Не, Абон е нисък, сам не би могъл да стигне до стихчето. Посочих му този проход, единствен аз знаех за него. Използвал съм го в продължение на много години, защото е много по-лесен, в тъмното. Достатъчно бе да стигна до параклиса и после да вървя край костите на мъртъвците, до края на коридора.
— Значи нарочно си го накарал да дойде, за да го убиеш…
— Вече нямаше как да разчитам и на него. Беше се изплашил. Беше се прочул, загдето във Фосанова успя да спусне един труп по една виеща се стълба. А сега умря, защото не успя да стори така, че да изкачи горе своя.
— Използвал си го в продължение на четиридесет години. Когато си разбрал, че започваш да ослепяваш и че няма да можеш да надзираваш библиотеката, ти си постъпил предвидливо. Направил си така, чеда изберат за абат човек, на когото да можеш да се довериш, а за библиотекар да назначат първом Роберто от Бобио, когото си можел да напътстваш, както си искаш, а след него — Малахий, който пък се е нуждаел от твоята помощ и не е предприемал нищо, без да се посъветва с тебе. В продължение на четиридесет години си бил пълен господар на този манастир. Групата на италианците бе разбрала именно това, това повтаряше и Алинардо, но никой не му е вярвал, защото всички го смятат за изкуфял, нали така? Но ти очакваше и мен, нямаше да можеш да блокираш входа откъм огледалото, защото механизмът е зазидан. Защо ме чакаше, какво те караше да си уверен, че ще дойда? — Уилям задаваше въпроси, но от интонацията на гласа му стана ясно, че той вече е отгатнал отговора и го очакваше като награда за своето умение.
— Още първия ден разбрах, че ще проумееш всичко. По гласа ти, по начина, по който ме накара да разсъждавам за това, за което не желаех да се говори. Ти си по-умен от другите; така или иначе, щеше да разбереш всичко. Нали знаеш, достатъчно е да поразмислиш и да си представиш какво мисли другият. Пък и чух, че задаваше въпроси и на другите монаси, и всичките ти въпроси бяха правилни. Но никога не задаваше въпроси за библиотеката, сякаш вече знаеше всичките й тайни. Една нощ почуках на вратата на твоята килия, нямаше те. Сигурно си бил тук. А от един слуга чух, че от кухнята били изчезнали два светилника. А когато онзи ден Северин дойде в нартиката, за да ти каже нещо за книгата, аз се уверих, че си по следите ми.
— Но ти успя да ми я измъкнеш. Отишъл си при Малахий, който дотогава не бе разбрал нищо. Изгарящ от ревност, този глупак е продължавал да си мисли, че Аделмо му е отмъкнал любимия Беренгарий, който пък е ламтял за плът, по-млада от неговата. Не му е било ясно какво общо има с тая работа Венанций, а ти си го объркал още повече. Казал си му, че Беренгарий е имал сношения със Северин и че в отплата му е дал някаква книга от „finis Africae“. Не знам какво точно си му казал. Полудял от ревност, Малахий отива при Северин и го убива. Но после не е имал време да потърси описаната му от теб книга, защото е пристигнал ключарят. Така ли е?
— Горе-долу.
— Но ти не си искал Малахий да умре. Той сигурно никога не е и виждал книгите във „finis Africae“, вярвал ти е, подчинявал се е на твоите забрани. Вечер само е слагал тревите, за да сплашва тези, които биха проявили любопитство. Тревите му е давал Северин. Именно за това онзи ден Северин е пуснал Малахий в болницата; както всеки ден той е дошъл да вземе пресните треви, които Северин е приготвил по нареждане на абата. Отгатнах ли?
— Отгатна. Не исках Малахий да умре. Казах му да намери книгата, каквото ще да става, и да я върне тук, без да я отваря. Казах му, че тази книга е опасна колкото хиляда скорпиона. Но тоя клетник за пръв път бе решил да действа самостоятелно. Не желаех да умре, той бе верен изпълнител. Но престани да ми повтаряш какво знаеш; знам, че знаеш. Не искам да подхранвам твоята гордост, ти сам се грижиш за това. Тази сутрин чух как разпитваше в скриптория Бенций за „Coena Cypriani“. Беше много близко до истината. Не знам как си разкрил тайната на огледалото, но когато чух от абата, че ти си му намекнал за „finis Africae“, бях уверен, че скоро ще се озовеш тук. Ето защо те очаквах. А сега кажи ми, какво искаш?