— Причината е у теб. Алинардо сподели с мен какво мисли по въпроса, а по-късно някой ми каза, че и ти си сметнал доводите му за убедителни… Така се убедих, че смъртта е сполетяла тия хора по Божията воля и че аз нямам никаква вина. Затова казах на Малахий, че ако прояви любопитство, и той ще загине по волята Божия, както и стана.
— Значи… аз набелязах един погрешен план, за да си обясня ходовете на виновника, а виновникът се е съобразил с него. Но именно този погрешен план ме насочи към теб. Днес всички са повлияни от кошмарите в книгата на Йоан, но аз реших, че ти най-много от всички размишляваш за тях, и то не толкова, загдето споменаваш така често Антихриста, а защото идваш от страната, където са правени най-блестящите издания на Апокалипсиса. Някой ми бе казал, че най-хубавите преписи от тази книга, намиращи се в библиотеката, били донесени от теб. Един ден Алинардо намекна за някакъв свой тайнствен враг, отишъл да търси книги в Силос (направиха ми впечатление думите му, че този негов враг се озовал преждевременно в царството на мрака; тогава изтълкувах това като намек, че този човек е умрял на младини, а той имаше предвид твоята слепота). Силос се намира недалеч от Бургос, а тази сутрин в каталога видях отбелязани редица постъпления на книги, отнасящи се до всички испански Апокалипсиси, по времето, когато вече си бил заел мястото на Паоло от Римини или си се канел да го заемеш. В каталога бе нанесена и тази книга. Но аз се уверих в правилността на моите изводи едва когато разбрах, че откраднатата книга е от парцалена хартия. Тогава си спомних за Силос и се уверих, че съм прав. Разбира се, колкото повече се утвърждаваше убеждението ми за тази книга и гибелното действие на нейната отрова, толкова повече избледняваше апокалиптичната схема; и въпреки това не можех да проумея защо и книгата, и тръбите от Апокалипсиса ме насочваха към теб, но аз можах да проумея съвсем ясно ролята на книгата именно защото, подтикван от редуването на тръбите, просто нямаше как да не мисля за теб и за твоята дискусия за смеха. Ето на, снощи, когато вече не вярвах на апокалиптичната схема, настоявах да проверим оборите, където очаквах да прозвучи шестата тръба, и точно при оборите, съвсем случайно, Адсон ми помогна да проумея как може да се влезе във „finis Africae“.
— Не те разбирам — рече Хорхе. — Гордееш се с това как, следвайки своя разум, си стигнал до мен, а твърдиш, че си стигнал до мен, следвайки погрешни заключения. Какво искаш да кажеш?
— На теб нищо. Просто съм изненадан, това е. Но няма значение. Аз стигнах до теб.
— Господ бог тръбеше със седемте тръби, й ти, макар и да си грешал, си чул смътния отклик на този тръбен зов.
— Повтаряш това, което каза в снощната си проповед. Опитваш се да убедиш себе си, че всичко е ставало по Божия помисъл, за да скриеш от себе си, че си убиец.
— Не съм убивал никого. Всеки един от тези хора загина, сполетян от съдбата, предопределена от неговите грехове. Аз бях само оръдие.
— Вчера ти каза, че и Юда е бил оръдие. Но това не попречи той да бъде прокълнат.
— Приемам риска да бъда прокълнат. Бог ще ми прости, защото знае, че съм действал за негова прослава. Мой дълг беше да закрилям библиотеката.
— Допреди малко ти се канеше да убиеш и мен, и това момче…
— Ти си по-прозорлив от другите, но не си по-добър от тях.
— А сега, след като предотвратих опасността, какво ще стане?
— Ще видим — отвърна Хорхе. — Не желая на всяка цена да умреш. Може би ще успея да те убедя. Но я ми кажи — как успя да отгатнеш, че става дума за втората книга на Аристотел?
— Нямаше да успея, ако разчитах само на твоите анатеми против смеха или на малкото, което научих за твоя спор с другите монаси. Помогнаха ми някои от бележките, оставени от Венанций. Отначало не можах да разбера какво означават. Но имаше намеци за някакъв посрамен камък, който се търкалял из равнината, за щурците, които ще пеят изпод земята, за почитаемите смокини. Тези неща ми се сториха познати — бях ги чел някъде и взех, че проверих. Това са примери, които Аристотел посочва още в първата книга на „Поетиката“ и в „Риториката“. После си спомних, че Исидор Севилски определя комедията като нещо, което разказва за изнасилване на девици и за прелюбодейна любов… Така постепенно втората книга се открои в представите ми такава, каквато би трябвало да бъде. Бих могъл да ти я разкажа почти изцяло, без да чета страниците, които трябва да ме отровят. Комедията се ражда в „комите“, сиреч в селищата на селяните, проява на веселба след пир или празненство. Тя разказва не за прочути или могъщи люде, а за простовати и смешни — но не злонравни, люде и не завършва със смъртта на действащите лица. Тя предизвиква смях, като разкрива недостатъците и пороците на обикновените хора. Тук Аристотел смята предразположението към смях като добра сила, която може да има и познавателна стойност, когато посредством остроумни гатанки и неочаквани метафори — макар и да ни представя нещата различни от това, каквито са всъщност, уж в невярна светлина — на практика ни кара да се вгледаме по-добре в тях и да си кажем: ето каква била работата, а аз не знаех. Истината, постигната, като хората и светът се показват за по-лоши от това, което са, или за по-лоши, отколкото ги мислим; във всеки случай в по-лоша светлина от тази, в която ни ги показват героичните поеми, трагедиите, житията на светците. Така ли е?