Този човек беше Никола от Моримондо; той каза:
— Библиотеката гори!
— Точно така — промълвих аз и се строполих от изтощение на земята.
Никола прояви голяма енергия, развика се, започна да дава нареждания на ратаите, да съветва заобиколилите го монаси, прати някой да отвори другите врати на Зданието, други прати да търсят кофи и всякакви съдове, насочи всички към чешмите и цистерните за вода в манастира. Нареди на ратаите да натоварят мулетата и магаретата с делви с вода… Ако човекът, който даваше тези разпореждания, имаше някаква власт, щяха веднага да му се подчинят. Но ратаите бяха свикнали да получават нареждания от Ремиджо, писарите — от Малахий, а всички — от абата. Уви, тук нямаше нито един от тях. Монасите търсеха абата с очи, за да получат от него напътствия и утеха, него го нямаше и единствен аз знаех, че той е умрял или че умираше, зазидан в една задушна дупка, която сега се превръщаше в пещ, в бика на Фаларис282.
Никола току побутваше ратаите на една страна, но други монаси, подтиквани от най-добри намерения, им даваха противоположни нареждания. Някои събратя явно бяха загубили и ума, и дума, други пък още бяха като замаяни от съня. Аз се опитвах да им обясня, защото си бях възвърнал дар-слово, но трябва да напомня, че бях почти гол — нали бях хвърлил расото си върху огъня, а гледката, която представлявах — едно непристойно разголено момче, окървавено, с почерняло от сажди лице, цялото вдървено от студ — сигурно не вдъхваше кой знае какво доверие.
Най-подир Никола успя да повлече някои събратя и ратаи към кухнята, която най-сетне някой бе успял да отвори. Други се бяха досетили да донесат факли. В кухнята цареше голямо безредие; досетих се, че Уилям бе преобърнал всичко с главата надолу, за да търси вода и съдове, с които да я пренася.
В същия миг зърнах Уилям; появи се от вратата откъм трапезарията, лицето му беше обгорено, расото му димеше, държеше в ръка голяма тенджера и аз изпитах жалост към него — жалка алегория на безсилието. Разбрах, че и да беше успял да изнесе до втория етаж тенджера с вода, без да я излее, и да беше успял да стори това не веднъж, а повече пъти, не бе постигнал нищо. Сетих се за онази случка със свети Августин, когато видял някакво дете да се опитва да изгребе водата от морето с лъжица; детето било ангел, който правел това, за да се подиграе на светеца, който пък се стремял да проникне в тайните на божествената природа. Уилям се опря изтощен на рамката на вратата и ми заговори също като ангела:
— Невъзможно е, няма да се справим, ако ще всички монаси да помагат. Свършено е с библиотеката. — За разлика от ангела Уилям плачеше.
Притиснах се до него, а той грабна от една маса някаква покривка и се опита да ме загърне. Стояхме така и наблюдавахме, вече безпомощни, какво става около нас.
Цареше голям безпорядък, насам-нататък сновяха разни хора; едни се качваха с празни ръце и се сблъскваха по виещата се стълба с други, които, подтиквани от глупаво любопитство, вече се бяха качили, а сега слизаха да търсят съдове. Други, по-съобразителни, се втурнаха веднага да търсят тенджери и легени, за да установят, че в кухнята няма достатъчно вода. Изведнъж в кухнята влязоха няколко мулета, натоварени с делви; ратаите, които ги караха, свалиха делвите и понечиха да ги качат горе. Но те не знаеха как се стига до скриптория, та се наложи някои от писарите да им обяснят; това отне доста време, а когато започнаха да се качват, се сблъскаха с други, които слизаха, обзети от ужас. Някои делви се счупиха и водата се изля на пода, други делви бяха подадени от ръка на ръка от усърдни помагачи, наредили се по виещата се стълба. Тръгнах след групата и се озовах в скриптория; откъм библиотеката се носеше гъст дим, а последните монаси, които се бяха осмелили да навлязат в източната кула, се връщаха, кашляйки, със зачервени очи, и викаха, че не е възможно човек да проникне в тоя пъкъл.
В този мит зърнах Бенций. Идеше от долния етаж, носеше голям съд, лицето му бе цялото разкривено. Чу думите на тези, дето се бяха върнали, и им рече:
— Страхливци, всички ще отидете в пъкъла! — Обърна се, като търсеше помощ, и ме видя: — Адсон! — викна ми той. — Библиотеката… библиотеката…
Не дочака да му отвърна. Изтича към стълбата и изчезна смело в дима. Видях го за последен път.
Над главата ми нещо изпращя. От тавана на скриптория започнаха да падат късчета камъни и вар. От един свод се откачи розетка с формата на цвете, за малко да ми падне на главата. Подът на лабиринта започваше да поддава Спуснах се тичешком на долния етаж и излязох навън. Някои усърдни ратаи бяха донесли стълби, с които се опитваха да стигнат прозорците на горните етажи, за да изливат водата през тях. Но и най-дългите стълби стигаха едва до прозорците на скриптория, а тези, които бяха успели да се изкачат, не можеха да ги отворят. Наредиха някой да ги отвори отвътре, но вече никой не се осмеляваше да се качи.
282