Вятърът отново задуха бавно и подхранваше още по-яростно огъня. Подир църквата веднага пламнаха свинарниците и оборите. Обезумелите животни скъсаха поводите, разбиха вратите и се втурнаха из платото, като цвилеха, мучаха, блееха и грухтяха от ужас. Искри попаднаха по гривите на много коне, та видяхме как из двора запрепускаха адски изчадия, пламтящи коне, които помитаха всичко по пътя си — път, дето нито ги водеше някъде, нито им даваше покой. Видях как старият Алинардо, който се въртеше насам-нататък като замаян, без да си дава сметка за случилото се, бе пометен от прекрасния, увенчан с огнен венец Брунело и се изтърколи в прахоляка, където и си остана — една жалка безформена купчина. Но нямах нито време, нито как да му помогна, нито да го оплаквам, защото подобни неща вече ставаха навсякъде.
Пламналите коне бяха пренесли огъня там, където вятърът все още не бе успял да стори това; сега горяха и работилниците, и домът на послушниците. Хора тичаха на групи от единия до другия край на платото без никаква цел или пък с неосъществими намерения. Видях Никола — беше ранен в главата, с раздрано расо; явно съкрушен, той бе коленичил на главната алея и проклинаше проклятието Божие. Видях Пачифико от Тиволи; той се бе отказал от всякакви помисли за помощ и се опитваше да хване някое от побеснелите мулета; след като успя, ми викна и аз да сторя същото и да побягна, за да се спася от това зловещо видеше на Армагедона.
Рекох си къде ли ще да е Уилям и се побоях да не би да е загинал от някакво срутване. Търсих го дълго и го открих близо до вътрешния двор. Държеше в ръка пътната си торба; когато пламъците започнали да обгръщат дома на поклонниците, той успял да влезе в килията, за да спаси поне своите ценни вещи. Беше взел и моята торба, от която извадих дрехи да се преоблека. Стояхме задъхани и гледахме какво става около нас.
Манастирът бе безвъзвратно обречен. Огънят бе стигнал до почти всички постройки — едни пламваха, други горяха. А тия, дето бяха оцелели, и те след малко щяха да се изпепелят; нали всичко — и природата, и безразборните действия на хората, които се опитваха да сторят нещо — помагаше за разпространяването на пожара. Не бяха засегнати само незастроените площи — зеленчуковата градина, градината пред вътрешния двор… Вече нищо не можеше да бъде сторено, за да се спасят постройките, достатъчно бе човек да се откаже да ги спасява и да застане на някое открито място, за да наблюдава без никаква опасност.
Погледнахме църквата, която сега гореше бавно, защото обикновено дървенията на тези големи постройки лумва веднага, а те продължават да агонизират с часове, понякога и с дни. Но от Зданието продължаваха да излизат пламъци. Тук имаше много повече неща за горене; огънят, който се бе разпрострял из скриптория, сега бе слязъл и в кухните. А колкото до третия етаж — там, където доскоро и в продължение на столетия бе стоял лабиринтът, — той бе изцяло разрушен.
— Това беше най-голямата библиотека в християнския свят — рече Уилям. — Сега — добави той — пришествието на Антихриста наистина не ще да е далеч, защото няма да има знание, което да му се противопостави. Пък и ние го видяхме тази нощ.
— Кого? — запитах слисан.
— Имам предвид Хорхе. В това лице, обезобразено от омраза към философията, за пръв път видях как изглежда Антихристът, който не идва нито от племето на Юда, както твърдят неговите глашатаи, нито от някаква далечна страна. Антихристът може да бъде рожба на състраданието, на прекомерната обич към Бога или към истината, така както светецът може да стана еретик, а гадателят — обзет от бесове човек. Пази се, Адсон, от пророците и от тия, дето са готови да умрат за истината, защото обикновено те повличат към смърт със себе си мнозина, често ги тласкат към смърт, преди самите те да умрат, а понякога — и да мрат вместо тях. Хорхе извърши злокобно деяние, защото обичаше толкова болезнено своята истина, че бе готов на всичко, за да помете лъжата. Хорхе се боеше от втората книга на Аристотел, защото може би тя наистина е учела как да изопачаваме всяка истина, за да не станем роби на собствените си призраци. Може би задача на този, който обича хората, е да ги кара да се надсмиват над истината, да стори така, че истината да се смее, защото единствената истина е в това да се научим да се отърсваме от нездравата страст към истината.
— Но, учителю — възразих с болка, — говорите така, защото сте дълбоко засегнат. Но има една истина — истината, която разкрихте нощес, истината, до която стигнахте, тълкувайки следите, които разчетохте през последните дни. Хорхе спечели, но вие надвихте Хорхе, защото разкрихте неговите кроежи…