— Господ бог наш не се е нуждаел от подобни глупости, за да ни сочи правилния път. В неговите притчи няма нищо, което да ни подтиква към смях или боязън. А Аделмо, когото сега оплаквате, понеже е мъртъв, изпитваше такава наслада от чудовищата, които рисуваше, че се беше откъснал от основното, на което тези образи трябваше да бъдат материален израз. И той измина всички, казвам всички — тук неговият глас прокънтя тържествено и заплашително пътеки на чудовищността. А Бог умее да наказва.
Настана гробна тишина. Венанций от Салвемек се осмели да я наруши.
— Достопочтени Хорхе — рече той, — вашата добродетелност ви кара да сте несправедлив. Два дни преди Аделмо да умре, вие бяхте свидетел на научна дискусия, която се състоя тук, в скриптория. Аделмо държеше неговото изкуство, въпреки че изобразява чудати и невероятни същества, да бъде разбирано като изкуство, прославящо Бога, средство за опознаване на небесните дела. Преди малко брат Уилям цитираше Ареопагита относно познанието чрез уродливостта. А същия ден Аделмо цитира друг голям авторитет — учителя Аквински, заявявайки, че е по-подходящо Божите работи да бъдат изобразени чрез уродливи образи, отколкото чрез благородни образи. Първо, защото така човешката душа се предпазва по-добре от грешка; защото е ясно, че някои свойства не могат да бъдат приписвани на небесните твари; ако тези свойства бъдат изобразени чрез благородни образи, това ще събуди съмнения. На второ място, защото този начин на изобразяване е по-подходящ за познанието за Бога, което имаме на земята: нали той се проявява пред нас повече чрез това, което не е, отколкото чрез това, което е; затова образите на тези неща, които се отдалечават най-много от Бога, ни карат да имаме — точна представа за него, защото по този начин знаем, че той стои над това, което казваме и мислим. И трето — защото по този начин Божиите дела стават по-недостъпни за недостойните люде, кратко, тогава ставаше дума да разберем как истината може да бъде разкрита посредством смайващи, остроумни и загадъчни образи. А аз му припомних, че в творбите на великия Аристотел съм намерил много ясни мисли по този въпрос…
— Не си спомням — прекъсна го рязко Хорхе. — Много съм стар. Не помня. Може би бях прекалено строг. А сега е късно, трябва да вървя.
— Чудно е, дето сте забравили — настоя Венанций. — Това беше прекрасна научна дискусия, в която взеха участие и Бенций, и Беренгарий. Въпросът беше да разберем дали метафорите, игрословиците и загадките, които на пръв поглед поетите създават за удоволствие, не ни карат да гледаме на нещата по нов, необичаен начин, а аз твърдях, че и това е добродетел, която е нужно да притежава един мъдрец… Присъстваше и Малахий.
— Щом достопочтеният Хорхе не си спомня, уважавай възрастта му и изморената му памет… която е запазила своята свежест — обади се един от монасите, които слушаха спора.
Тия думи бяха произнесени с вълнение, поне отначало, защото този, който се обади, като забеляза, че приканвайки за уважене към стареца, всъщност подчертаваше една негова слабост, бе смекчил тона на словата си, които накрая прозвучаха почти като прошепнато извинение. Беше се обадил помощник-библиотекарят Беренгарий от Арундел. Беше младеж с бледо лице и докато го наблюдавах, си спомних как Убертино беше охарактеризирал Аделмо: очите му приличаха на очи на сладострастна жена. Смутен от това, че всички го гледаха, той бе сплел пръсти като човек, който иска да потисне голямо напрежение.
Венанций реагира по много особен начин: изгледа Беренгарий така, че тоя наведе очи.
— Добре, братко — рече той, — ако паметта е дар Божи, то и способността да се забравя не е грях и трябва да бъде зачитана. Аз я зачитам във възрастния събрат, на когото говорех. Но очаквах, че ти ще си спомниш по-ярко това, което стана, когато бяхме тук заедно с един твой скъп приятел…
Не мога да кажа дали Венанций натърти на думата „скъп“. Но факт е, че сред присъстващите настана голямо смущение. Всички започнаха да гледат настрани, никой не поглеждаше Беренгарий, който бе пламнал като божур. Малахий се намеси веднага и каза властно: