— Елате, брате Уилям. Ще ви покажа други интересни книги.
Групата се разпръсна. Забелязах как Беренгарий хвърли гневен поглед към Венанций, който му отвърна със същото, като някакво нямо предизвикателство. А аз, като видях, че старият Хорхе си тръгва, подтикнат от смирена почит, се наведох да му целуна ръка. Старецът ми позволи да я целуна, после сложи ръка на главата ми и ме попита кой съм. Когато му казах името си, лицето му просветна.
— Ти носиш велико, прекрасно име — рече той. — Знаеш ли кой е бил Адсон от Монтие ан Дер? — попита ме той. Аз си признах, че не знам.
Затова Хорхе добави: — Той е автор на една голяма и страшна книга, „Libellus de Antichristo“65, в която прозря неща, които предстои да станат, но не се вслушаха достатъчно в словата му.
— Книгата е била написана, преди да изтече хилядолетието — обади се Уилям, — и ония неща не се сбъднаха.
— За този, който няма очи да гледа — рече слепецът. — Пътищата на Антихриста са бавни и лъкатушещи. Той идва, когато ние не го очакваме, и то не защото пресмятанията на апостола са погрешни, а защото не притежаваме неговите способности. — После викна колкото му глас държи, обърнат към залата, и гласът му проехтя под сводовете на скриптория: — Той идва! Не пропилявайте последните дни, като се смеете на разни чудовища с петниста козина и усукана опашка! Не пропилявайте последните седем дни!
Ден първи
ВЕЧЕРНЯ
Когато посещават останалата част от манастира, Уилям стига до някои изводи за смъртта на Аделмо, разговаря с монаха стъклар за лещи за четене и за привиденията на тия, които прекаляват с четенето
В този миг камбаните забиха за вечерня и монасите се наканиха да напуснат своите писалища. Малахий ни даде да разберем, че и ние ще трябва да си вървим. Той щял да остане с помощника си Беренгарий, за да подреди и (както се изрази) да приготви библиотеката за през нощта. Уилям го запита дали ще заключи вратите.
— Няма врати, които да препречват достъпа до скриптория откъм кухнята и трапезарията, както и до библиотеката откъм скриптория. Забраната на абата трябва да е по-властна от всякакви врати. Монасите могат да ползват кухнята и трапезарията само до повечерие. След това, за да се попречи на чужди люде и животни, за които забраната не е валидна, да влязат в Зданието, лично аз затварям долните порти, които водят до кухнята и трапезарията; от този момент Зданието бива изолирано.
Слязохме. Докато монасите се запътиха към хора, моят учител реши, че Господ ще ни прости, ако не присъстваме на църковната служба (а през следващите дни се наложи Господ да ни прощава много неща), и ми предложи да се поразходим из платото, за да се запознаем с разположението на манастира.
Излязохме през кухнята и прекосихме гробището: имаше по-нови надгробни камъни, и други, по които времето беше оставило своите следи, напомнящи за монаси, живели през миналите векове. Гробовете бяха безименни, над тях стърчаха каменни кръстове.
Захладня. Духаше студен вятър, небето потъмняваше. Зад градините блестяха последните лъчи на залязващото слънце, а на изток, накъдето тръгнахме, вървейки край хора на църквата и стигайки до задната част на платото, вече се здрачаваше. Тук, почти опрени до зида, там, където той се свързваше с източната кула на Зданието, се намираха свинарниците; свинарите тъкмо покриваха делвата с кръвта от свинете. Забелязахме, че зад свинарниците зидът се снишаваше, така че човек можеше да се надвеси. Отвъд зида склонът, който се спускаше стремглаво надолу, беше покрит с пръст, която снегът не успяваше да покрие изцяло. Разбрах, че това е торището; торът се изхвърляше оттук и стигаше чак до подножието на склона, откъдето се отделяше пътеката, по която беше побягнал Брунело. Казвам тор, защото ставаше дума за някакво вонящо месиво, чиято смрад стигаше чак до зида, над който се бях надвесил; очевидно селяните идваха да загребват откъм долната страна, за да торят нивите си. Но изпражненията на хората и животните се смесваха с други отпадъци, с целия поток от мъртви вещества, които манастирът изхвърляше от тялото си, за да остане чист и непорочен във връзката си с върха на планината и небето.
В съседните обори конярите отвеждаха животните към яслите. Изминахме целия път, край който откъм зида се издигаха различните обори, а вляво, до хора, се намираше спалното помещение на монасите и малко по-нататък — отходните места. Там, където източният зид завиваше на юг, в самия ъгъл, беше ковачницата. Ковачите оставяха своите сечива и гасяха духалата, за да отидат на службата. Подтикван от любопитство, Уилям се запъти към едно кътче в ковачницата, почти отделно от нея, където някакъв монах прибираше своите сечива. На масата му видях прекрасна сбирка от малки разноцветни стъкла, докато на стената бяха изправени по-големи стъкла. Пред него стоеше недовършена мощехранителница; личеше само сребърният й скелет, който той очевидно покриваше със стъкла и други камъни, превърнати с помощта на сечивата до големината на скъпоценни камъни.