— Тогава?
— Я си помисли, дали не е по… как да кажа, по-лесно за нас да си представим, че Аделмо по причини, които тепърва трябва да се изясняват, се е хвърлил доброволно от стената, паднал е на скалите и оттам — мъртъв или ранен, е паднал в торището. После поради бурята, връхлетяла тогава, почвата се е свлякла заедно с част от тора и трупа на този нещастник под източната кула.
— Защо казвате, че това ще е по-лесно решение за нашия ум?
— Скъпи Адсон, не е нужно да се дават повече пояснения и причини, без да е наложително. Ако Аделмо бе паднал от източната кула, то той е трябвало да влезе в библиотеката, някой да го удари, та да не се съпротивлява. После този човек да се качи, нарамил трупа, до прозореца, да го отвори и после да хвърли този нещастник. При моето предположение са достатъчни Аделмо, неговото желание и едно свличане на почвата. Всичко се обяснява, като се използват по-малко причини.
— Но защо се е самоубил?
— А защо да го убиват? Нужно е да открием причините. А причини несъмнено има. В Зданието се сблъскваме с недомлъвки, всички премълчават нещо. Но вече чухме някои, макар и смътни намеци за някакви особени отношения между Аделмо и Беренгарий. Значи ще наблюдаваме помощник-библиотекаря.
Докато разговаряхме, вечерната служба свърши. Слугите се връщаха към помещенията си, преди да отидат да вечерят, монасите тръгнаха към трапезарията. Небето беше потъмняло, започваше да вали сняг. Ситен сняг от дребни пухкави снежинки, който според мен щеше да вали доста време през нощта, защото на следната утрин, както ще отбележа по-нататък, цялото плато щеше да лежи под белоснежно покривало.
Бях гладен и приех с радост предложението да отидем в трапезарията.
Ден първи
ПОВЕЧЕРИЕ
Когато Ушям и Адсон се радват на сърдечното гостоприемство на абата и разговарят с мрачния Хорхе
Големи факли осветяваха трапезарията. Монасите бяха насядали на дълга редица от маси, а перпендикулярно на тях, на голяма платформа, беше поставена масата на абата. На отсрещната страна имаше амвон, където бе заел място монахът, който трябваше да чете по време на вечерята. Абатът ни чакаше край едно шадраванче и държеше бяла кърпа, за да избършем ръцете си, след като ги измием, съгласно прастарите съвети на свети Пахомий68. Абатът покани Уилям на своята маса, а на мен каза, че макар и да съм бенедиктински послушник, тъй като бях още нов гост, тази вечер ще се радвам на същата привилегия. През следващите дни, рече ми той бащински, съм можел да седна на някоя от масите на монасите; ако моят учител ми възложел някаква работа, бих могъл да се отбивам преди или след храна в кухнята, където готвачите щели да се погрижат за мен.
Сега монасите се бяха изправили край масите, стояха неподвижни, със спуснати над лицата качулки, с ръце, пъхнати под скапулария. Абатът се доближи до своята маса и изрече „Benedicite!“69 Певецът от амвона запя „Edent pauperes…“70. Абатът благослови трапезата и всички седнаха.
Правилата на основателя на нашия орден постановяват храната да бъде твърде скромна, но дават свобода на абата да решава колко да бъде храната, нужна за монасите. Пък и в нашите манастири вече се гледа по-благосклонно на гастрономическите удоволствия. Нямам предвид манастирите, превърнали се за съжаление в свърталища на лакомници; ала и в тези, където господстват принципите на покаянието и добродетелността, монасите — почти винаги заети с тежък умствен труд — получават здрава и питателна, макар и не изтънчена храна. От друга страна, масата на абата винаги се ползва с особени привилегии, тъй като там често сядат й гости, заслужаващи особена почит, а манастирите се гордеят с това, което се отглежда в техните земи и обори, както и с умението на своите готвачи.
Както е прието, монасите се хранеха мълчаливо, като общуваха помежду си с общоприетата азбука на пръстите. Най-напред поднесоха храна на послушниците и на по-младите монаси веднага след като предназначените за всички ястия биваха поднесени първом на масата на абата.
На масата на абата редом с нас седнаха Малахий, ключарят и двамината най-възрастни монаси — Хорхе от Бургос, слепият старец, с когото се запознах в скриптория, и престарелият Алинардо от Гротаферата; той беше почти столетник, накуцваше, изглеждаше нездрав и както ми се стори, съвсем отпаднал. За него абатът ни каза, че бил постъпил в манастира още като послушник, бил прекарал тук целия си живот и си спомнял за разни случки, станали в продължение на повече от осемдесет години. Абатът ни разказа всичко шепнешком още в самото начало, защото по-нататък ние спазвахме мълчанието, прието в нашия орден, и мълчейки, слушахме четеца. Но както вече споменах, на масата на абата си позволяваха по-голяма свобода; така можахме да похвалим някои от поднесените ни ястия, докато абатът подчертаваше достойнствата на своя зехтин и на виното. Дори по едно време, като ни наливаше чашите, ни припомни ония откъси от правилата на ордена, с които светецът основател отбелязва, че не прилича на монасите да пият вино, но тъй като в наши дни те не могат да бъдат убедени да не пият, нека поне не пият до насита, защото, както отбелязва Еклисиастът71, виното подбужда дори мъдреците към вероотстъпничество. Бенедикт, казвайки „в наши дни“, е имал предвид неговото вече далеч отминало време; а можем да си представим какво беше по времето, когато вечеряхме в манастира, след като нравите се бяха разпуснали толкова много (имам предвид моето време, сега, когато пиша, само че тук, в Мелк, ние предпочитаме бирата!); с една дума, пихме, без да прекаляваме, но пък с удоволствие.
68