След вечерята монасите се наканиха да се отправят към хора за повечерие. Те отново забулиха лицата с качулките си и се наредиха край вратата. После дългата редица се отправи през гробището към хора, където влезе през северната врата. Ние тръгнахме заедно с абата.
— Сега ли се затварят вратите на Зданието? — попита Уилям.
— Щом слугите почистят трапезарията и кухнята, библиотекарят лично трябва да затвори вратите, като ги залости отвътре.
— Отвътре ли? А той откъде ще излезе?
Абатът се втренчи за миг в Уилям и отвърна рязко:
— Няма да спи в кухнята. — И забърза.
— Много добре — прошепна Уилям, — значи има още един вход, но ние не бива да знаем къде е. — Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.
Влязохме в хора. На бронзов триножник, висок колкото двама души, гореше един-единствен светилник. Монасите насядаха мълчаливо по своите тронове, докато четецът зачете откъс от проповед на свети Григорий.
После абатът даде знак и четецът запя „Tu autem Domine miserere nobis“78. Абатът отвърна „Djutorium nostrum in nomine Domini“ и всички подеха в хор „qui fecit coelum et terram“79. След това започнаха да пеят псалмите: „Когато призовавам, отговори ми, Господи, за моята праведност“; „Господи, ще ти благодаря с пялото си сърце“; „Слуги господни, благословете Господа“. Ние не седнахме на троновете, а се оттеглихме в главния кораб. Именно оттам зърнахме Малахий, който изникна от мрака откъм един страничен параклис.
— Наблюдавай това място — рече Уилям. — Може би оттам има проход до Зданието.
— Под гробището ли?
— Защо не? Дори мисля, че някъде трябва да има и костница; не е възможно умрелите монаси в продължение на векове да се заравят в това късче земя.
— Наистина ли искате да проникнете в библиотеката през нощта?
— запитах го ужасен.
— Там, където са мъртвите монаси, змиите и тайнствените светлини ли? Не, драги ми Адсон. Мислех за това днес, и то не от любопитство, а защото се питах как ли е загинал Аделмо. Сега, както ти казах, съм склонен да приема едно по-логично обяснение и затова предпочитам да спазвам правилата, приети тук.
— Но защо искате да знаете?
— Защото науката не се изразява единствено в това да знаем какво трябва или можем да правим, но и да знаем онова, което би могло да бъде направено и което може би не бива да бъде правено. Именно поради това днес казах на стъкларя, че ученият трябва по някакъв начин да мълчи за тайните, които открива, та други да не ги използват за лоши цели; но те трябва да бъдат разкрити, а тази библиотека ми се струва място, където тайните биват прикривани.
След тия думи той тръгна към изхода, защото службата бе завършила. И двамата бяхме много уморени и се прибрахме в килията. Свих се в нишата, която Уилям нарече на шега моята „килийка“, и заспах веднага.
ДЕН ВТОРИ
Ден втори
УТРЕНЯ
Когато краткотрайното мистично щастие бива прекъснато от едно кърваво събитие
Няма животно, по-коварно от петела, символ понякога на демона, а понякога и на възкръсналия Христос. Нашият орден познава мнозина коварни люде, които не пееха при изгрев-слънце. А от друга страна, особено в зимните дни, утринната служба се провежда, когато все още цари дълбок мрак, а природата спи; така че монахът трябва да става по тъмно и да се моли продължително на тъмно, като очаква деня и разсейва мрака с пламъка на предаността. Затова много мъдро е възприет обичаят да има бдящи, които да не си лягат по времето, когато си лягат техните събратя, а цяла нощ да четат равномерно необходимото число псалми, за да могат да отмерят точно изминалото време, та като изтекат часовете, отредени за сън за другите, да ги събудят.
Затова тази нощ бяхме събудени от монасите, които минаваха из спалните помещения и дома на послушниците, дрънкайки със звънец, докато един от тях се отбиваше от килия в килия и викаше „Да благословим Бога“, а всеки отвръщаше „Хвала Богу“.
Уилям и аз спазихме обичая на бенедиктинците; за по-малко от половин час се приготвихме за настъпващия ден и слязохме в хора; тук монасите, проснали се на пода, изричаха първите петнайсет псалма, докато влязоха послушниците, водени от техния наставник. След това всеки седна на мястото си и хорът поде „Domine labia mea aperitas et os meum annuntiabit laudem tuam“80. Този призив литна към сводовете на църквата като вопъл на дете. На амвона се изкачиха двамина монаси и запяха деветдесет и четвъртия псалм „Venite exultemus“81; последваха другите предписани псалми. Бях обзет от пламъка на една обновена вяра.