— Тази на влъхвите ли? — запитах аз.
— Същата. Само че се използва за предотвратяване на аборти и се извлича от дърво, което се нарича балсамодендрон мира. А това е мумия — много рядко вещество, получено при разлагането на мумифицираните трупове; използва се за приготвянето на много почти чудодейни церове. А това е мандрагора официналис, добра за сън…
— И за възбуждане на плътски желания — добави моят учител.
— Така казват, но тук, както ви е известно, не я използваме за такива цели — усмихна се Северин. — Погледнете — продължи той и взе една ампула. — Това е туция, чудодеен лек за очите.
— А това какво е? — запита Уилям, докосвайки някакъв камък, който лежеше в един шкаф.
— Това ли? Подариха ми го отдавна. Наричат го лоприс ематити или лапис ематити. Казват, че има лечебни свойства, но какви — още не съм открил. Знаеш ли нещо за него?
— Да — отвърна Уилям, — но не като за лечебно средство. — Измъкна от расото си ножче и го доближи бавно до камъка. Щом ножчето, което доближаваше много внимателно, стигна до камъка, видях как острието изведнъж трепна, сякаш Уилям бе помръднал с ръка, а той държеше ръката си неподвижно. Острието се долепи до камъка с леко изщракване.
— Видя ли? — обърна се Уилям към мен. — Привлича желязото.
— За какво служи? — попитах аз.
— За разни работи; ще ти обясня после. А сега, Северин, аз искам да знам дали тук има нещо, което да причини смъртта на човек.
Северин се позамисли (според мен прекалено дълго), тъй като отговорът му беше ясен.
— Има много неща Нали ти казах — границата между целебното и отровното действие е твърде крехка; гърците са наричали и лека, и отровата с едно име — фармакон.
— А някой да е вземал нещо оттук, и то наскоро? Северин помисли и отвърна, сякаш претегляше думите си:
— Наскоро, нищо.
— А преди?
— Отде да знам. Не си спомням. В манастира съм от трийсет години, в болницата — от двайсет и пет.
— Това е прекалено много за човешката памет — съгласи се Уилям. После изведнъж го запита: — Вчера стана дума за растения, предизвикващи видения. Кои са те?
И с израза на лицето си, и с поведението си, Северин показа, че би предпочел да не засяга тази тема.
— Виж какво, трябва да си помисля; тук разполагам с много чудодейни неща Я по-добре да поговорим за Венанций. Какво ще кажеш?
— Ще трябва да си помисля — отвърна Уилям.
Ден втори
ПЪРВИ ЧАС
Когато Бенций от Упсала доверява някои неща, Беренгарий от Арундел доверява други и Адсон научава какво е истинско покаяние
Нещастният случай обърка живота на братството. Суетнята, настъпила, след като откриха трупа, стана причина утринната служба да бъде прекратена. Абатът нареди монасите да се върнат веднага в хора и да се молят за душата на своя събрат.
Гласовете на монасите звучаха дрезгаво. Застанахме така, че да можем да наблюдаваме добре лицата им в момента, когато според литургията те не трябваше да стоят със спуснати качулки. Видяхме веднага лицето на Беренгарий. То беше пребледняло, напрегнато, лъщеше от пот. Предния ден чухме две подмятания по негов адрес — между него и Аделмо имало някаква особена връзка; не ставаше дума за това, че двамата, които бяха връстници, са приятели, а за особената интонация на тези, които бяха намекнали за тази дружба.
До него седеше Малахий. Беше навъсен, мрачен, непроницаем. До Малахий зърнахме не по-малко непроницаемото лице на слепеца Хорхе. Направиха ни впечатление нервните движения на Бенций от Упсала, монаха, изучаващ риторика, с когото се бяхме запознали предния ден в скриптория; успяхме да забележим погледа, който той хвърли на Малахий.
— Бенций е нервен, Беренгарий е изплашен — забеляза Уилям. — Ще трябва да ги разпитаме веднага.
— Защо? — запитах наивно.
— Тежък е нашият занаят — рече Уилям. — Тежка е задачата на инквизитора; трябва да притиснеш най-слабите тогава, когато са най-слаби.
Щом службата приключи, ние настигнахме Бенций, който се бе запътил към библиотеката. На младежа явно не му стана приятно, когато Уилям го повика, затова се опита да възрази, че имал работа. Като че ли бързаше да отиде в скриптория. Но моят учител каза, че абатът му е възложил да води следствие, и го заведе във вътрешния двор. Седнахме на вътрешния зид между две колони. Бенций очакваше Уилям да заговори и от време на време поглеждаше към Зданието.