Колко забележки ми бяха правили моите наставници, когато аз и моите другари си преразказвахме откъси от тази книга. Спомних си за един възрастен монах от Мелк, който твърдеше, че не било възможно добродетелен човек като Киприан да напише такова неблагопристойно писание, подобна светотатствена пародия на Светото писание, достойна за неверник и шут, а не за светец мъченик… Отдавна бях забравил тези игри от детството. Но защо ли този ден „Вечерята“ бе изплавала така ярко в моя сън? Винаги съм вярвал, че сънищата са послания Божии или най-много абсурдни пристъпи на заспалата памет за неща, станали през деня. Сега си давах сметка, че човек може да сънува и книги, а това значеше, че е възможно да сънува и сънища.
— Бих искал да съм Артемидор 266, за да мога да изтълкувам правилно твоя сън — рече Уилям. — На мисля, че дори и без знанията на Артемидор не е трудно да се разбере какво е станало. Тези дни, клето мое момче, ти стана свидетел на поредица от събития, които като че ли опровергават всяко пристойно правило. Тази сутрин в заспалата ти памет е изплувал споменът за нещо, подобно на комедия, в която, макар и може би с друга намерения, светът е бил изобразен с главата надолу. Ти си вплел в тази комедия последните си спомени, тревоги и страхове. Изходил си от маргиналните на Аделмо, за да изживееш отново един голям карнавал, в който всичко като че ли се развива не както трябва, а въпреки това, както във „Вечерята“, всеки върши това, което наистина е правил приживе, И накрая в съня си ти си се запитал какъв е сбърканият свят и какво означава да вървиш с главата надолу. Твоят сън вече не е знаел къде е горе и къде е долу, къде е смъртта и къде е животът. Сънят ти се е усъмнил в даваните ти поучения.
— Но не и аз — възразих най-добродетелно, — а моят сън. Но това значи, че сънищата не са послания Божии, те са нечестиви бълнувания и не съдържат никаква истина!
— Не знам, Адсон — каза Уилям. — Вече притежаваме толкова истини, че ако един ден се появи някой и започне да претендира да извлича истина и от нашите сънища, това ще означава, че пришествието на Антихриста наистина няма да е далеч. И все пак колкото повече мисля за твоя сън, толкова повече се убеждавам, че разкрива много неща. Може би не на теб, а на мен. Извини ме, загдето посягам на твоите сънища, за да развия собствените си хипотези, знам, не е достойно, не би трябвало да го правя… Но мисля, че заспалата ти душа е разбрала повече от това, което аз успях да разбера за шест дни, и то в будно състояние…
— Наистина ли?
— Наистина. А може и да не е така. Мисля, че сънят ти е показателен, защото съвпада с една от моите хипотези. Така или иначе, ти ми помогна много. Благодаря ти.
— Но какво толкова интересно сте открили в съня ми? Той е без всякакъв смисъл, като всички сънища!
— Имал е друг смисъл, като всички сънища, като виденията. Трябва да бъде изтълкуван алегорично или анагогически…
— Като писанията ли?
— Сънят е писание, а много писания не са друго освен сънища.
Ден шести
ШЕСТИ ЧАС
Когато бива възстановена историята на библиотекарите и излизат наяве още сведения за тайнствената книга
Уилям пожела да се качи отново в скриптория, откъдето току-що бе слязъл. Каза на Бенций, че иска да направи справка в каталога, и го запрелиства.
— Трябва да е някъде тук — повтаряше той, — зърнах го преди около час… — Стигна до една страница и рече: — Ето, прочети това заглавие.
Под едно-единствено обозначение („frnis Africae“!) имаше четири заглавия, а това означаваше, че става дума за том, съдържащ четири отделни текста. Прочетох:
I. ar. de dictis cujusdam stulti.
II. syr. libellus alchemicus aegypt.
III. Expositio Magistri Alkofribae de coena beati Cypriarti Cartagi nensis Episcopi.
IV. Liber acephalus de stupris virginum et meretricum amoribus 267.
— За какво става дума? — запитах аз.
— Това е нашата книга — прошепна Уилям. — Ето какво ми подсказа твоят сън. Сега съм уверен, че е точно тя. Ето… — И прелистваше набързо предните и следващите страници. — Ето книгите, които имах предвид, събрани на едно място. Но не това исках да проверя. Чуй ме. Носиш ли със себе си твоята плочка? Добре, налага се да направим някои изчисления, опитай се да си припомниш точно както това, което ни каза онзи ден Алинардо, така и онова, което чухме тази сутрин от Никола. Така. Никола ни каза, че е дошъл тук преди трийсетина години, а по това време Абон вече е бил назначен за абат. Преди това абат е бил Паоло от Римини. Нали така? Да речем, че смяната е станала някъде около 1290, година повече, година по-малко, няма значение. После Никола каза, че когато пристигнал, заварил като библиотекар Роберто от Бобио, Нали така? След това той умрял и да кажем, някъде в началото на този век на този пост назначават Малахий. Запиши. Но преди Никола да пристигне, библиотекар е бил Паоло от Римини. Откога? Това не ни бе казано, бихме могли да проверим в книгите на манастира, но предполагам, че ги държи абатът, а засега не искам да го питам за това. Да предположим, че Паоло е бил избран за библиотекар преди шестдесет години, пиши. Защо Алинардо се оплаква, че преди около петдесет години вместо него за библиотекар е бил назначен друг? Дали нямаше предвид Паоло от Римини?
— Или пък Роберто от Бобио! — възкликнах аз.
— Може би. Но я погледни този каталог. Знаеш, че заглавията са вписани — както ни каза Малахий още първия ден — по реда на постъпването на книгите. А кой ги вписва в книгата? Библиотекарят. Следователно по промените на почерците на тези страници можем да определим и смяната на библиотекарите. А сега да погледнем каталога отзад напред; последният почерк е на Малахий, нали виждаш — той е подчертано готически. С него са запълнени малко страници. През последните трийсет години манастирът не е закупил много книги. Следват страници, изписани с трепереща ръка, изписани, това е съвсем ясно, от болния Роберто от Бобио. И тези страници не са много, Роберто сигурно не е заемал дълго време тази длъжност. А виж какво следва — много страници, изписани с друг почерк — прав и уверен, и цяла поредица от постъпили книги (между тях са и книгите, които разглеждах преди малко), и то във внушителен брой. Колко ли се е трудил Паоло от Римини! Сигурно доста, щом Никола ни каза, че станал абат съвсем млад. Да предположим, че този ненаситен читател е обогатил манастира с толкова много книги за кратко време… Но нали ни казаха, че го наричали „abbas agroficus“, защото имал странен недъг или болест, поради която не можел да пише? Тогава кой е вписвал книгите? Помощник-библиотекарят, бих казал аз. Но ако допуснем, че този помощник-библиотекар после е бил назначен за библиотекар, той би трябвало да продължава да вписва книгите и тогава щяхме да разберем защо толкова много страници са изписани с един и същ почерк. А това означава, че в такъв случай между Паоло и Роберто е имало друг библиотекар, издигнат на този пост преди около петдесет години; той е тайнственият конкурент на Алинардо, който като по-възрастен се е надявал да заеме мястото на Паоло. После тоя човек изчезва и по някакъв начин, противно на очакванията на Алинардо и на други, на неговото място бива назначен Малахий.
— Но защо сте толкова уверен в правилността на вашия анализ? Дори да предположим, че това е почеркът на безименния библиотекар, защо да не допуснем, че заглавията на предишните страници са вписани от Паоло?
— Защото сред тези постъпления са вписани и всички були и декреталии, а те са с точно обозначена дата. Искам да кажа, че ако намериш тук — както и намираш — Firma cautela на Бонифаций VII от 1296 година, ти знаеш, че този текст не е постъпил в манастира преди същата година и можеш да допуснеш, че не е постъпил много след това. Така че аз разполагам с нещо като километрични камъни, поставени с течение на годините; поради това, ако допусна, че Паоло от Римини е станал библиотекар през 1265, а абат — през 1275 година, а после установи, че неговият почерк или почеркът на някой друг, който не е Роберто от Бобио, продължава от 1265 до 1285, откривам разлика от цели десет години.
266
267