Моят учител бе наистина много прозорлив.
— До какви изводи стигате от това разкритие? — запитах го аз.
— До никакви — отвърна той. — Става дума само за предположения.
После стана и отиде да поговори с Бенций. Той пък седеше на мястото си, но изглеждаше твърде неуверен. Седеше край своята маса и все още не бе се осмелил да заеме мястото на Малахий при каталога. Уилям го подхвана отдалеч. Още не бяхме забравили неприятната случка от предната вечер.
— Господин библиотекарю, надявам се, че все пак ще благоволиш да ми дадеш едно пояснение, ако и да си станал толкова могъщ. Онази сутрин, когато Аделмо и другите са разисквали тук за остроумните загадки и Беренгарий за първи път е споменал за „finis Africae“, някой да е споменавал и за „Coena Cypriani“?
— Да — отвърна Бенций, — не ти ли казах? Още преди да заговорим за енигмите на Симфозий, именно Венанций спомена за „Вечерята“, а Малахий се разгневи и каза, че това било непристойна творба, и припомни, че абатът бил забранил да бъде давана за прочит…
— Абатът, така ли? — рече Уилям. — Много интересно. Благодаря ти, Бенций.
— Почакайте — обади се Бенций. — Искам да поговоря с вас. — И ни даде знак да го последваме извън скриптория, на стълбите към кухнята, та другите да не го чуят. Устните му трепереха.
— Уилям, страх ме е — рече той. — Убиха и Малахий. Сега знам много неща. А освен това италианците ме ненавиждат… Не искат повече чужденец да бъде библиотекар… Мисля, че другите бяха премахнати именно поради тази причина… Никога не съм ви говорил за омразата, която Алинардо изпитваше към Малахий, за неговото недоволство…
— Тогава кой преди толкова години му е попречил да заеме този пост?
— Не знам, сам той говори за това твърде неопределено, пък и става дума за далечното минало. Всички трябва да са измрели. Но групата италианци около Алинардо често говорят… често говореха, че Малахий бил подставено лице на някой друг, със съучастничеството на абата… аз, без да си дам сметка… се забърках в играта на две враждуващи групи… Това ми стана ясно едва тази сутрин… Италия е страна на заговори, тук отравят папи, та мен ли няма да отровят, един несретник… Вчера още не го бях разбрал, мислех си, че всичко е свързано с онази книга, но сега не съм вече така уверен, книгата е била само повод; нали виждате, книгата бе намерена и въпреки това Малахий умря… Аз трябва… искам… искам да избягам. Какво ще ме посъветвате?
— Да се успокоиш. Сега искаш съвети, така ли? А снощи се държеше като господар на целия свят. Глупак. Ако вчера ми беше помогнал, щяхме да предотвратим последното престъпление. Ти си дал на Малахий книгата, която го е пратила на онзи свят. Я ми кажи поне едно нещо. Ти нали си държал в ръцете си тази книга, нали си я докосвал, нали си я чел? Тогава защо не умря?
— Не знам. Кълна се, не съм се докосвал до нея или по-точно докосвах я в лабораторията, за да я взема, скрих я под расото и отидох да я сложа в килията си под сламеника. Знаех, че Малахий ме наблюдава, и се върнах веднага в скриптория. А после, когато Малахий ми предложи да му стана помощник, аз го заведох в килията си и му предадох книгата. Това е всичко.
— Само не ми казвай, че не си я и разтварял.
— Да, разтворих я, преди да я скрия, за да се уверя, че става наистина дума за книгата, която и вие търсите. Започваше с някакъв ръкопис на арабски, следваше нещо, мисля на сирийски, после имаше текст на латински и накрая — един на гръцки…
Сетих се за сиглите, които бяхме видели в каталога. Първите две заглавия бяха отбелязани като ar и syr. Беше точно тази книга! Но Уилям продължи:
— Значи си я пипал и не си умрял. Значи този, който се докосне до нея, не умира. А какво ще ми кажеш за гръцкия текст? Разгледа ли го?
— Съвсем за малко, колкото да разбера, че нямаше заглавие, започваше така, сякаш липсваше някаква част…
— Liber acephalus 268 — избъбра Уилям.
— …опитах се да разчета първата страница, но не знам добре гръцки, щеше да ми е нужно много повече време. Накрая вниманието ми бе привлечено от друга подробност, и то именно в гръцкия текст. Не я прелистих изцяло, защото не успях. Отделните листа бяха като просмукани от влага, не се отделяха добре един от друг. Защото пергаментът изглеждаше много особен… беше по-мек от другите пергаментови листа, първата страница беше разядена, аха да се разпадне, с една дума… беше особен.
— Особен, същото казваше и Северин — рече Уилям.
— Пергаментът не приличаше на пергамент… Приличаше на платно, ама тънко… — продължи Бенций.
— Хартия от ленени парцали или пергамент от тъкани — поясни Уилям. — Никога ли не си виждал такава хартия?
— Разказвали са ми, но май не съм виждал. Разправят, че била много скъпа и крехка. Затова я използвали много рядко. Произвеждат я арабите, нали?
— Първи те са я произвели. Но я произвеждат и тук, в Италия, във Фабриано. А така също… Но разбира се, така е! — Очите на Уилям заблестяха. — Какво прекрасно, интересно разкритие, браво, Бенций, благодаря ти! Да, тук, в библиотеката, тази хартия сигурно е рядкост, защото не сте получавали кой знае колко нови ръкописи. Пък и мнозина се боят, че тя не трае толкова, колкото трае пергаментът, и може би наистина е така. Да допуснем, че тук са искали нещо, което да не е по-трайно от бронза… Пергамент от тъкани, така значи, а? Добре. Сбогом. И бъди спокоен. Теб нищо не те заплашва.
— Наистина ли е така, Уилям?
— Наистина. Ако си стоиш на мястото. И без това забърка доста каши.
Излязохме от скриптория и се разделихме с Бенций, който, макар и да не се бе съвсем успокоил, поне не се тревожеше толкова.
— Глупак! — процеди през зъби Уилям, докато излизахме. — Ако не се беше забъркал, досега щяхме да изясним всичко.
Намерихме абата в трапезарията. Уилям отиде при него и поиска да разговарят. Абон нямаше как да увърта и ни покани да отидем след малко в покоите му.
Ден шести
ДЕВЕТИ ЧАС
Когато абатът отказва да изслуша Уилям, говори за езика на скъпоценните камъни и изявява желание да бъде прекратено разследването около станалите тъжни събития
Покоите на абата бяха разположени над заседателната зала и от прозореца на просторния, богато украсен салон, в който бяхме приети, отвъд покрива на църквата видяхме да се очертават в ясния и ветровит ден строгите форми на Зданието.
Именно на него се любуваше абатът, който стоеше край прозореца; вдигна тържествено ръка и ни го посочи:
— Ето една достойна за възхищение твърдина — рече той, — чиито пропорции са отражение на златното правило, залегнало в строежа на ковчега. Тя е на три етажа, защото три е числото на Светата Троица, трима са били ангелите, посетили Авраам, три са били дните, прекарани от Йона в утробата на голямата риба, толкова са били и дните, които Иисус и Лазар са прекарали в гроба; толкова пъти Христос е казал „Отче, да щеше да отклониш от мене тая чаша“, толкова пъти се е усамотил да се моли с апостолите. Петър се отрекъл три пъти от него, а той се явил на три пъти на своите хора, след като възкръснал. Три са богословските добродетели, три са свещените езици, три — частите на душата, три са умните създания — ангелите, людете и демоните, три са разновидностите на звука — vox, flatus, pulsus 269, три са епохите в историята на човечеството — преди, по време и след закона.
— Чудесно съчетание от мистични съответствия — съгласи се Уилям.
— Но и квадратната форма — продължи абатът, — и тя ни дава ценни духовни напътствия. Четири са основните посоки в света, четири са сезоните, елементите, топлината, студът, влагата и сушата, раждането, израстването, зрелостта и старостта, и небесните, сухоземните, въздушните и водните разновидности на животните, четири са основните цветове на дъгата, четири са и годините, необходими да се стигне до една високосна година.
— Да, така е — възкликна Уилям, — а три плюс четири е равно на седем, най-мистичното число, докато три, умножено по четири, дава дванайсет, колкото са апостолите, а дванайсет по дванайсет е равно на сто четиридесет и четири, числото на избраните.