— Ех, Уилям, какъв чудесен библиотекар можеше да стане от теб — отвърна Хорхе с тон, в който прозираше и възхита, и съжаление. — Значи ти знаеш всичко. Ела, мисля, че там, от другата страна на масата, при теб има столче. Седни, ето ти наградата.
Уилям седна; аз му подадох светилника, той го сложи на масата и освети отдолу лицето на Хорхе. Старецът посегна към книгата, която лежеше пред него, и я подаде на Уилям. Познах подвързията — беше същата книга, която бях разтворил в болницата, мислейки, че е някакъв арабски ръкопис.
— Хайде, чети, прелиствай, Уилям — рече Хорхе. — Ти спечели.
Уилям погледна книгата, но не се докосна до нея. Измъкна изпод расото си чифт ръкавици, но не своите, с отрязани върхове на пръстите, а ръкавиците, които носеше Северин, когато го намерихме вече мъртъв. Отвори бавно олизаната и крехка подвързия. Аз се доближих и се наведох над рамото му. С острия си слух Хорхе долови шума, който вдигнах, и рече:
— А, момче, и ти ли си тук? И на теб ще го покажа, но после…
Уилям прегледа набързо първите страници.
— Според каталога това трябва да е арабски ръкопис за афоризмите на някакъв безумец — рече той. — За какво става дума?
— О, това са някакви несериозни предания на неверниците, в които се споменава, че безумците казват остроумни неща, които смайват собствените им свещенослужители и предизвикват възторг у халифите…
— Вторият ръкопис е сирийски, според каталога трябва да е някаква египетска книга по алхимия. Как е попаднал тук?
— Това е египетски ръкопис от третия век от нашата ера. Написан е в духа на следващата творба, но не е така опасен. Никой няма да се повлияе от брътвежите на един африкански алхимик. Той приписва сътворението на света на смеха Господен. — Изправи глава и започна да рецитира с невероятната памет на читател, който вече четиридесет години припомняше на себе си неща, прочетени по времето, когато все още е можел да вижда: „Щом Господ се засмя, се появиха седмина богове, които започнаха да управляват света; когато избухна в смях, се появи светлината, при второто изсмиване се появи водата, а на седмия ден, откакто бе започнал да се смее, се появи душата…“ Глупости. Такъв е и следващият ръкопис, дело на някой от безчетните глупаци, заели се да тълкуват „Вечерята“… Но ти не се интересуваш от това.
И наистина Уилям прелисти набързо тези страници и стигна до гръцкия текст. Той забеляза веднага, че листовете бяха от друга, по-мека материя; първият лист бе почти разкъсан, част от края му липсваше, листът бе осеян с белезникави петна — същите, които времето и влагата оставят върху други книги. Уилям прочете началните редове, отначало на гръцки, после ги преведе на латински и продължи на този език, така че и аз да мога да разбера как започваше тази прочута книга.
„В първата книга ние се занимахме с трагедията и с това как тя, възбуждайки състрадание и страх, извършва очистване от подобни чувства. Както бяхме обещали, сега ще се занимаем с комедията (а така също и със сатирата и мима) и с това как, предизвиквайки удоволствие от смешното, тя довежда до пречистването на тази страст. Доколко тази страст заслужава внимание, вече споменахме в книгата за душата, тъй като човекът — единствен от животните — може да се смее. И така, ние ще определим на какви постъпки комедията е подражание, след това ще разгледаме начините, по които комедията възбужда смях, а тези начини са действията и езикът. Ще покажем как смешното в действията се поражда от асимилацията от по-доброто към по-лошото и обратно, от изненадата посредством лъжата, от невъзможното и от нарушаването на природните закони, от незначителното и от непоследователното, от принизяването на действащите лица, от използването на смешните и вулгарни пантомими, от дисхармонията, от избора на най-недостойните неща. След това ще покажем как смешното в речта се поражда от двусмислиците при сходни думи за различни неща и при различни думи за едни и същи неща, от многословието и от повторението, от играта на думи, от умалителните, от грешките на произношението и от варваризмите…“
Уилям превеждаше трудно, търсеше точните думи, от време на време спираше. Превеждаше и се подсмиваше, сякаш срещаше неща, които очакваше да намери. Прочете на глас първата страница, после спря, сякаш не се интересуваше какво има по-нататък, и започна да прелиства следващите страници; но след малко бе принуден да спре, защото и в горния си край, и встрани листовете се бяха слепили; така става, когато, след като се навлажни и похаби, хартията се превръща в лепкав клей. Хорхе усети, че шумоленето от прелистваните страници секна и подкани Уилям:
— Хайде, чети, прелиствай. Книгата е в ръцете ти, ти я заслужи.
Уилям се изсмя, изглежда, му беше забавно:
— Хорхе, но това означава, че не ме смяташ за чак толкова умен! Ти не виждаш, но аз съм с ръкавици. Те ми пречат, с тях не мога да отлепя листовете. Би трябвало да работя с голи ръце, да наплюнчвам пръсти с език, както сторих тази сутрин, докато четях в скриптория — така че изведнъж си изясних и тази тайна, — и ще трябва да продължа да прелиствам така, докато не вкарам в устата си достатъчно отрова. Имам предвид отровата, която преди време си откраднал от лабораторията на Северин; може би още тогава си се разтревожил, защото си чул в скриптория някой да проявява любопитство към „finis Africae“, я към изгубената книга на Аристотел или и към двете. Предполагам, че си пазил продължително време стъкленицата с отровата, решил си да я използваш, щом усетиш, че става опасно. Доловил си опасността преди няколко дни, когато Венанций стигна много близо до темата на тази книга, докато Беренгарий — от лекомислие, тщеславие, за да направи впечатление на Аделмо — противно на очакванията ти, е станал по-словоохотлив. Тогава си дошъл тук да поставиш капана. И тъкмо навреме, защото няколко нощи по-късно Венанций е влязъл тук, взел е книгата и е започнал да я прелиства жадно, почти с физическа алчност. Малко след това му става зле и той изтичва за помощ в кухнята. Където умира. Или греша?
— Не, продължавай.
— Лесно е да отгатнем какво става по-нататък. Беренгарий намира трупа на Венанций в кухнята, изплашва се, че ще почне разследване — нали Венанций успява да се промъкне през нощта в Зданието благодарение на направеното преди това от него разкритие пред Аделмо. Колебае се как да постъпи, нарамва трупа и го хвърля в делвата с кръвта, убеден, че всички ще повярват на удавянето.
— Откъде знаеш, че е станало именно така?
— И ти знаеш, че е станало така, нали те видях как реагира, като чу, че в килията на Беренгарий са намерили изцапана с кръв кърпа. Тоя глупак си е избърсал с нея ръцете, след като е потопил трупа на Венанций в кръвта. Но Беренгарий бе изчезнал, а това значеше, че е изчезнал заедно с книгата, събудила интерес и у него. А ти си очаквал да намерят и него някъде, но не окървавен, а отровен. Другото е ясно. Северин намира книгата, защото отначало Беренгарий се скрива в болницата, за да я прочете, без да го видят. Ти подбуждаш Малахий да убие Северин, а той умира, след като се връща тук и се опитва да разбере какво толкова забранено има в книгата, заради която е извършил убийство. Ето че разполагаме с обяснение за всички тия трупове… Ама че глупак…
— Кой?
— Аз. От думите, изречени от Алинардо, се бях убедил, че веригата от престъпления следва нишката на седемте тръби от Апокалипсиса. Градушката за Аделмо, а се оказа, че е самоубийство. Кръвта за Венанций, а се оказа приумица на Беренгарий; водата — за Беренгарий, а се оказа чиста случайност, третата част от небето за Северин, а Малахий го е ударил с армилярната сфера — с първата попаднала му подръка вещ. И най-сетне скорпионите — за Малахий… Защо си му казал, че книгата е опасна като хиляда скорпиона?