След като нарами пътната си торба и чантата, Летописеца се почувства в удивително добро настроение. Най-лошото беше зад гърба му, пък и не се бе оказало чак толкова лошо. Дърветата се полюшваха на лекия бриз, който караше опадалите листа на тополите да се въртят като наниз златни монети, преди да полегнат на изровения черен път. Денят беше прекрасен.
> 3.
> Дървото с изписаната дума
Коте прелистваше разсеяно книгата, като се опитваше да не обръща внимание на тишината, изпълваща празната странноприемница, когато вратата се отвори и Греъм влезе заднешком в стаята.
— Току-що приключих. — Греъм маневрираше из лабиринта от маси с изострено внимание. — Щях да го донеса снощи, но после си казах, я да добавя още един слой масло, да го разтъркам и след това да го оставя да изсъхне. И не съжалявам. Пресвета дево, красиво е като всичко, изработено от тези ръце.
Между веждите на съдържателя се появи лека бръчка. След това, като видя плоския пакет в ръцете на мъжа, той внезапно се сети.
— А! Поставката! — Коте се усмихна уморено. — Съжалявам, Греъм. Беше толкова отдавна. Почти бях забравил.
Греъм го изгледа някак странно.
— Четири месеца не са много за дърво, което е дошло чак от Ариен, че и при тия лоши пътища.
— Четири месеца — повтори като ехо Коте и като видя, че Греъм го наблюдава, побърза да добави: — Могат да ти се видят твърде дълги, ако много очакваш нещо. — Опита да се усмихне ободряващо, но усмивката му излезе някак вяла.
Всъщност съдържателят не изглеждаше много добре. Не точно болнав, а по-скоро сякаш празен отвътре. Блед. Като растение, което е било преместено върху неподходяща почва и започва да вехне, защото му липсва нещо жизненоважно.
Греъм забелязваше промяната. Жестовете на съдържателя бяха пестеливи. Гласът му не беше така дълбок. Дори и очите му не бяха така живи, както преди месец. Блясъкът в тях беше някак притъпен. Нямаше я онази синева на морската пяна, смесена със зеления цвят на тревата. Сега цветът им беше като на речните водорасли, като дъното на бутилка от зелено стъкло. Преди косата му също беше светла — с цвета на пламък. Сега беше просто червена. Като всяка друга рижа коса.
Коте вдигна парцала и погледна под него. Цветът на дървото беше тъмносив, с черни зрънца в него — тежко като лист ламарина. Над издълбаната в дървото дума бяха поставени три тъмни куки за закачане.
— „Безразсъдство“ — прочете Греъм. — Странно име за меч.
Коте кимна, като се стараеше лицето му да не издава чувствата.
— Колко ти дължа? — тихо попита той.
Греъм се замисли за миг.
— Вече ми плати за материала… — В очите на мъжа се прокрадна лукав проблясък. — Остава около един и трийсет.
Коте му подаде два таланта.
— Задръж рестото. Това дърво е трудно за обработка.
— Така си е — отвърна Греъм с известно задоволство, — като да режеш камък с трион. Опитах с длето — като желязо е. Накрая, като свърших с мъчната част, така и не успях да го обгоря.
— Забелязах — рече Коте с нотка на любопитство и прокара пръст по тъмните вдлъбнатини, които буквите образуваха в дървото. — Как успя тогава?
— Ами — самодоволно се усмихна Греъм, — след като загубих цял един ден, занесох дървото при ковача. С момчето успяхме да отпечатаме буквите с нагорещено желязо. Нужни ни бяха повече от два часа, за да го накараме да почернее. Не се появи и струйка дим дори, но замириса на кожа и трева. Дяволско нещо. Що за дърво ще е това, което не гори?
Греъм изчака за момент, но Коте така и не даде знак, че го е чул.
— Кажи сега къде да го закача?
Коте се надигна, колкото да огледа стаята.
— Май ще е по-добре да оставиш това на мен. Още не съм решил къде да го закача.
Греъм остави шепа пирони и пожела на гостилничаря хубав ден. Коте остана край тезгяха и продължи да поглажда безцелно дървото и думата, изписана върху него. Скоро след това от кухнята се появи Баст и надникна през рамото на учителя си.
Последва продължително мълчание, сякаш отдаваха почит на мъртвите.
Накрая Баст каза:
— Мога ли да ти задам един въпрос, Реши?
Коте леко се усмихна.
— Знаеш, че винаги можеш да го направиш, Баст.
— А ако въпросът е неприятен?
— Тези въпроси май са единствените, които си заслужава да се задават.
Продължиха мълчаливо да разглеждат предмета върху тезгяха, сякаш се опитваха да го запечатат в паметта си. „Безразсъдство“.
Баст се бореше вътрешно, като на няколко пъти отваряше уста и след това пак я затваряше обезсърчен.
— Хайде, изплюй камъчето — каза Коте накрая.
— Помисли ли изобщо? — каза Баст със странна смесица от объркване и загриженост.