— Здравей, Кейлъб.
Ковачът подпря косата върху стената.
— Какво мога да сторя за теб, господарю Коте?
— Момчето на Орисон и при теб ли се отби?
Кейлъб кимна.
— Още ли си губят овцете? — запита Коте.
— Всъщност някои от изгубените животни най-накрая са били открити. Разкъсани са ужасно — направо на парчета.
— Вълци ли?
Ковачът сви рамене.
— Не е сезонът на вълците, но какво друго би могло да бъде? Мечка? Предполагам, че разпродават част от стоката, защото не им достигат хора да се грижат за всички животни.
— Не им стигат хора?
— Ами, трябвало е да освободят хората, които са наели, заради данъците, а на най-големия им син му се падна да служи на краля това лято. Сега се бие с бунтовниците в Менат.
— Менерас — меко го поправи Коте. — Ако пак видиш момчето им, му кажи, че ще взема около три половини.
— Ще го направя. — Ковачът погледна многозначително гостилничаря. — Нещо друго има ли?
— Ами — отвърна Коте с внезапно неудобство, — чудех се дали ти се намира тъдява някой железен прът — рече той, без да поглежда ковача в очите. — Не ми трябва нещо кой знае какво. Някакво обикновено старо желязо ще свърши работа.
Кейлъб се ухили.
— Не знаех дали изобщо ще се отбиеш. Старият Коб и останалите идваха онзи ден. — Той отиде до работния тезгях и повдигна едно парче платно. — Направих няколко бройки повече, ей така, за всеки случай.
Коте взе железния прът, дълъг около шейсет сантиметра, и небрежно го размаха с едната ръка.
— Умен мъж си ти.
— Знам си работата — доволно рече ковачът. — Имаш ли нужда от нещо друго?
— Всъщност — каза Коте, като подпря удобно пръта върху рамото си — има още нещо. Имаш ли резервна престилка и чифт ковашки ръкавици?
— Може и да се намерят — колебливо отвърна Кейлъб. — Защо са ти?
— Има един стар къпинак зад странноприемницата. — Коте кимна по посока на „Пътният камък“. — Мисля си да го отсека, та да мога да направя там градина догодина. Ама нямам никакво желание да си издера кожата.
Ковачът кимна и направи жест към Коте да го последва в задната част на работилницата.
— Пазя си стария комплект — каза той, докато изрови чифт тежки ръкавици и корава кожена престилка. На места бяха потъмнели от обгаряния и покрити с лекета мазнина. — Не изглеждат много красиви, но мисля, че ще свършат добра работа за онова, за което ти трябват.
— Какво ти струват? — попита Коте и се бръкна за кесията си.
— Един йот ще е напълно достатъчен. И без това не вършат вече работа за мен или за момчето.
Съдържателят му подаде една монета и ковачът я пъхна в един стар чувал от зебло.
— Сигурен ли си, че сега искаш да свършиш тая работа? — попита ковачът. — От доста време не е валяло. Земята ще е по-мека след пролетното топене на снеговете.
Коте сви рамене.
— Дядо ми винаги казваше, че есента е времето, когато трябва да изкорениш онова, което не искаш да поникне отново и да ти дава ядове. — Коте изимитира треперливия глас на стареца. — Нещата са твърде изпълнени с живот през пролетните месеци. През лятото са твърде здрави и няма да ти се дадат лесно. Есента… — Той се огледа наоколо по посока на листата, които опадаха от дърветата. — … есента е правилното време. През есента всичко е уморено и готово да умре…
* * *
По-късно следобеда Коте изпрати Баст да се наспи.
След това апатично започна да обикаля насам-натам из странноприемницата, довършвайки разни дребни неща, останали от предишната нощ. Нямаше никакви клиенти. Когато вечерта накрая дойде, той запали лампите и започна да прелиства без особен интерес страниците на някаква книга.
Есента трябваше да е най-натовареното време на годината, но напоследък пътниците бяха рядкост. Коте знаеше с мрачна убеденост колко дълга ще се окаже тази зима.
Затвори странноприемницата рано, нещо, което никога преди не беше правил.
Дори не си направи труда да помете. Нямаше нужда, тъй като подът беше чист. Не изми масите или пък тезгяха, тъй като изобщо не бяха използвани. Полира една-две бутилки, заключи вратата и отиде да си ляга.
Наоколо нямаше никой, който да забележи разликата. Никой освен Баст, който наблюдаваше учителя си, тревожеше се и чакаше.
> 4.
> По пътя за Нюар
Летописеца продължаваше да върви. Предния ден беше накуцвал, но днес нямаше част от краката, която да не го болеше, така че накуцването вече не вършеше работа. Беше търсил коне в Абътс Форд и Раниш, където му бяха предложили възмутителни цени дори и за най-грохналите животни. В малки градове като тези хората нямаха коне в излишък, особено при бързо наближаващата жътва.