Коте бавно свали ризата си, направи кисела гримаса и със свистене пое въздух през стиснатите си зъби, щом дръпна засъхналите корички кръв от раните си. Лицето му отново придоби невъзмутимо изражение в момента, в който Баст се върна в стаята с леген вода и започна да го почиства.
След като съсирената кръв беше отмита, дългите, прави резки, които прорязваха целия му гръб, станаха ясно видими. Те образуваха вдлъбнати, червени черти върху светлата кожа на съдържателя — изглеждаше като нарязана с бръснач или парче счупено стъкло. Общо имаше около дузина порязвания, като по-голямата част от тях бяха в горната част на раменете му и още няколко по гърба му и по дължината на ръцете. Една резка започваше от горната част на главата му и минаваше през косата, стигайки зад ухото.
— Мислех си, че не би трябвало да кървиш, Реши — каза Баст. — Нали те наричат Безкръвния.
— Не вярвай на всичко, което разказват в историите, Баст. Това са лъжи.
— Не си толкова зле, колкото очаквах — каза Баст, докато си бършеше ръцете. — Човек би помислил, че си загубил парче ухо. Те бяха ли ранени като онзи, който нападна Картър?
— Не видях такова нещо — отвърна Коте.
— Колко бяха?
— Пет.
— Пет? — Баст беше поразен. — Колко от тях уби онзи, другият?
— Ами, разсейваше един от тях за известно време — великодушно послъга Коте.
— _Анпауен_, Реши — поклати глава Баст, докато вдяваше в една игла от кост нещо, което изглеждаше по-тънко и фино от конец. — Би трябвало да си мъртъв. Би трябвало да си умрял вече _два пъти_.
— Не за пръв път би трябвало да съм мъртъв, Баст. — Коте сви рамене. — Просто имам късмет и се измъквам.
Баст се надвеси над него.
— Малко ще щипе — каза той, като го докосваше необичайно внимателно. — Честно казано, Реши, не мога да разбера как си останал жив толкова дълго.
— И аз не зная, Баст — отново сви рамене Коте и гласът му прозвуча уморен и мрачен.
* * *
Няколко часа по-късно вратата на стаята на Коте се отвори с проскърцване и Баст надникна вътре. Когато не чу нищо друго освен бавно, равномерно дишане, младият мъж тихо пристъпи до леглото и се надвеси над спящия Коте. Баст огледа дали има цвят по страните му, помириса дъха му и леко докосна челото му, китката и шията над сърцето.
След това дръпна един стол до леглото и седна, като наблюдаваше учителя си и го слушаше как диша. Малко по-късно той се протегна и махна един немирен кичур червена коса от лицето му, както някоя майка би направила със спящото си дете. След това започна нежно да напява някаква странна и лека мелодия, наподобяваща приспивна песен:
P>
Как странно е да гледам пламъка на тленността
и после ден след ден как гасне тя.
Как душите им горят със пламък бесен
и накрая огънят от вятър е отнесен.
Мога ли аз моя огън да им дам?
Какво вещае трепкащия пламък аз не знам.
P$
Гласът на Баст постепенно утихваше, докато накрая той замълча и остана да седи дълги часове в мрака на ранното утро и да наблюдава как тихото дишане повдигаше и спускаше гърдите на учителя му.
> 6.
> Цената на спомените
Летописеца слезе в общата стая на странноприемницата „Пътният камък“ едва привечер на следващия ден. Беше блед и се движеше несигурно, като носеше кожената си чанта под мишница.
Коте седеше зад тезгяха и прелистваше книга.
— А, нашият неволен гост. Как е главата?
Летописеца вдигна ръка и докосна тила си.
— Леко пулсира, когато направя по-рязко движение, но все още е на мястото си.
— Радвам се да го чуя — каза Коте.
— Това… — Летописеца се поколеба, докато се оглеждаше. — В Нюар ли сме?
— Всъщност намираш се точно в центъра на Нюар — кимна Коте.
Той размаха ръка с драматичен жест.
— Процъфтяваща метрополия. Дом на десетки люде.
Летописеца се вгледа в червенокосия мъж зад тезгяха и след това се опря на една от масите да си почине.
— В името на овъгленото тяло господне — задъхано каза той. — Това наистина си ти, нали?
Съдържателят изглеждаше объркан.
— Моля?
— Зная, че ще го отречеш — продължи Летописеца — Но онова, което видях миналата нощ…
Съдържателят вдигна ръка, за да го успокои.
— Преди да започнем да обсъждаме възможността мозъкът ти да се е размътил от тая цепнатина върху главата ти, кажи ми — как е пътят до Тиньо?
— Моля? — раздразнено попита Летописеца. — Не бях тръгнал към Тиньо. Бях… ох. Е, добре, дори като оставим настрана миналата нощ, пътят беше доста тежък. Бях ограбен край Абътс Форд и оттогава съм все пеша. Но си заслужаваше, защото ти наистина си тук. — Писарят хвърли поглед към меча, окачен над тезгяха, пое си дълбоко въздух и изражението на лицето му стана леко неспокойно. — Първо искам да ти кажа, че не съм дошъл тук, за да ти създавам неприятности. Не съм тук заради наградата, определена за главата ти. — Той немощно се усмихна. — Не че мога изобщо да те затрудня по някакъв начин…