— Много добре — прекъсна го съдържателят, измъкна отнякъде бял ленен парцал и започна да полира тезгяха. — Тогава кой си ти?
— Можеш да ме наричаш Летописеца.
— Не те попитах как мога да те наричам — натърти Коте, — а как ти е името?
— Деван. Деван Локийс.
Коте спря да полира тезгяха.
— Локийс? Да не си роднина на Дюк… — Коте не довърши и кимна сякаш на себе си. — Да. Разбира се, че си. Не просто летописец, ти си _Летописеца_.
Той остро изгледа оплешивяващия мъж, като го измери с поглед от горе до долу.
— Я виж ти. Самият велик разобличител.
Летописеца леко се отпусна, очевидно доволен, че репутацията му го е изпреварила.
— Преди малко не се опитвах да се правя на интересен. Не съм мислил за себе си като Деван от години. Отдавна изоставих това име. — Той погледна многозначително съдържателя. — Предполагам, че това усещане е познато и на теб…
Коте не обърна внимание на неизказания въпрос.
— Прочетох книгата ти преди години — „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Бях млад мъж, чиято глава беше пълна с разни истории, и тази книга ми отвори очите. — Той погледна надолу и отново започна да бърше повърхността на тезгяха с белия парцал. — Признавам, че бях разочарован да науча, че драконите не съществуват. Това е труден урок за всяко момче.
Летописеца се усмихна.
— Честно да си кажа, и аз самият бях леко разочарован. Отидох да проуча легендата и онова, което открих, беше гущер. Удивителен гущер, но все пак просто гущер.
— И сега си тук — рече Коте. — Успя ли да докажеш, че и аз не съществувам?
— Не — Летописеца нервно се засмя. — Виждаш ли, ние чухме слух…
— _Ние?_ — прекъсна го Коте.
— Пътувах с един твой стар приятел — Скарпи.
— Взе те под крилото си, нали? — каза Коте повече на себе си. — Виж ти — чирак на Скарпи.
— По-скоро колега.
Коте кимна все така безизразно.
— Трябваше да се досетя, че той пръв ще ме открие. И двамата сте клюкари.
Усмивката на Летописеца стана кисела и той преглътна първите думи, които му дойдоха на устата в отговор. Положи усилия, за да запази спокойното си изражение.
— И така, какво мога да направя за теб? — Коте остави парцала настрани и се усмихна с най-добрата си усмивка на гостилничар. — Нещо за ядене или пиене? Стая за през нощта?
Летописеца се поколеба.
— Имам всичко. — Коте направи широк жест зад тезгяха. — Меко и светло старо вино? Медовина? Тъмна бира? Сладък плодов ликьор? Сливова ракия? Шери? Зелена ябълка? Къпина? — Коте посочваше бутилките една по една. — Хайде, сигурно все искаш нещо?
Докато говореше, усмивката му се разшири, разкривайки твърде много зъби за една приятелска усмивка на гостилничар. В същото време очите му заблестяха студени, непреклонни и гневни.
Летописеца не издържа погледа му и сведе глава.
— Мислех си, че…
— _Мислел си_ — подигравателно го прекъсна Коте, зарязал всякакви престорени усмивки. — Много се съмнявам. Иначе щеше да _помислиш_ — той сякаш отхапа думата — в каква опасност ме поставяш с идването си тук.
Лицето на Летописеца пламна.
— Чувал съм, че Квоте е безстрашен — каза той разгорещено.
Съдържателят сви рамене.
— Само свещениците и глупаците са безстрашни, а аз никога не съм бил в много добри отношения с Господ.
Летописеца се намръщи, осъзнавайки, че е налапал стръвта.
— Слушай — продължи той със спокоен тон, — бях изключително внимателен. Никой освен Скарпи не знаеше, че идвам. Не съм споменавал за теб на никого другиго. Не очаквах да те намеря.
— Това много ме облекчава — отвърна Коте със сарказъм.
Очевидно обезсърчен, Летописеца продължи:
— Аз самият ще призная, че идването ми тук може и да е било грешка. — Той направи пауза, като се надяваше, че Коте ще го опровергае, но това не се случи и след като въздъхна кратко и дълбоко, Летописеца продължи: — Но стореното — сторено. Не си ли се замислял…
— Това беше отдавна… — поклати глава Коте.
— Не са минали и две години — възрази Летописеца.
— … и аз вече не съм човекът, който бях преди — продължи Коте, без да спира.