Наблюдавахме още няколко минути, но долу нямаше никакво движение. Дена се прозя широко.
— Богове! Толкова съм изтощена. Нищо не може да те измори толкова, колкото усещането за сигурна смърт. — Тя се претърколи по гръб и след това настрани, после отново се обърна с лице към мен. — Господи! Тук, горе, е студено. — Тя видимо трепереше. — Мога да разбера защо се е сгушил върху нашия огън.
— Можем да слезем и да вземем одеялото — предложих аз.
— Как не — изсумтя тя.
Тя обгърна раменете си с ръце и продължи да трепери.
— Ето, вземи — изправих се и свалих плаща си. — Увий се с това. Не е много, но е по-добре от голия камък — подадох й го. — Ще те наблюдавам, докато спиш, за да съм сигурен, че няма да паднеш през ръба.
Тя дълго ме гледа и аз почти очаквах, че ще ми откаже. Но малко след това тя взе плаща и се уви с него.
— Вие, господарю Квоте, със сигурност знаете как да накарате едно момиче да се чувства добре.
— Изчакай до утре — казах аз. — Още нищо не си видяла.
Седях тихо, като се опитвах да не треперя, и накрая дишането на Дена стана равномерно. Наблюдавах я как спи с тихото доволство на момче, което си няма и представа колко е глупаво и какви неочаквани трагедии ще му донесе следващият ден.
> 77.
> Отвесните скали
Събудих се, без да си спомням кога съм заспал. Дена ме разтърсваше леко.
— Не се движи твърде рязко — каза тя, — че сме доста нависоко.
Изправих се бавно. Почти всеки мускул от тялото ми ме болеше. Бедрата и прасците ми бяха като стегнати и твърди възли от болка.
Едва тогава осъзнах, че съм отново с плаща си.
— Събудих ли те? — попитах Дена. — Не си спомням…
— Донякъде го направи. Задряма и се катурна върху мен. Дори не отвори очи, когато започнах да ругая… — Дена не довърши и продължи да наблюдава бавното ми изправяне. — В името на добрия Бог! Приличаш на болен от артрит старец.
— Знаеш как е — оправдах се аз. — Когато човек се събужда, е най-вдървен.
— Ние, жените, по правило нямаме такъв проблем — усмихна се самодоволно тя. Докато ме гледаше, изражението й стана сериозно. — Ти май говориш сериозно?
— Вчера, преди да се срещна с теб, яздих близо сто километра. Не съм свикнал да го правя. И когато миналата нощ скочих, се ударих доста силно в скалата.
— Нарани ли се?
— Разбира се, цялото тяло ме боли.
— О — ахна тя и сложи ръце на устата си, — хубавите ти ръце!
Погледнах надолу и разбрах какво има предвид тя. Трябва да бях наранил ръцете си доста зле при безумния си опит да се изкача върху сивия камък снощи. Мазолите ми на музикант бяха спасили по-голямата част от върховете на пръстите ми, но кокалчетата ми бяха зле нарязани и покрити със засъхнала кръв. Другите части от тялото ме боляха толкова много, че дори не бях забелязал.
Стомахът ме присви, когато видях ръцете си, но когато ги отворих и затворих, установих, че са просто болезнено одрани, но не и сериозно наранени. Като музикант винаги се безпокоях, че нещо можеше да се случи с ръцете ми, работата ми като изобретател беше удвоила тези ми страхове.
— Изглеждат по-зле, отколкото всъщност са — казах аз. — Откога го няма дракуса?
— Поне от няколко часа. Тръгна си малко след изгрев-слънце.
Погледнах надолу от високата си наблюдателна точка върху арката от сив камък. Миналата вечер върхът на хълма представляваше еднообразно пространство от зелена трева. На сутринта приличаше на бойно поле. На места тревата беше стъпкана, на други изгоряла и заприличала на стърнище. Там, където се беше въргалял или влачил тежкото си тяло, драконът бе издълбал дълбоки бразди в земята.
Слизането от сивия камък се оказа по-трудно от качването върху него. Върхът на арката беше на около четири метра от земята и не беше много подходящо да се скача от тази височина. Нормално не бих се безпокоил за това, но в сегашното ми схванато и натъртено състояние се притеснявах да не се приземя непохватно и да не си навехна глезена.
Накрая успяхме да слезем, като използвахме ремъка на пътната ми торба като импровизирано въже. Дена завърза единия край около кръста си, а аз се спуснах, държейки се за другия край. Разбира се, торбата се разтвори широко и вещите ми се разпиляха, но аз стигнах до земята невредим, само със зелени петна от тревата върху колената си.
След това Дена увисна от ръба на скалата, аз я хванах за краката и я спуснах полека долу. Въпреки че имах натъртвания по цялата предна част на тялото си, усещането, което изпитах, доста подобри настроението ми.