— Добре — каза Дена, като погледна към останките, — на мен това хич не ми изглежда безобидно.
— Не знаем дали дракусът е виновен за това — възразих. — Ако чандрианите са нападнали това място, дракусът може да е бил подмамен от огъня и да е предизвикал разрушенията, когато го е гасял.
— Мислиш, че чандрианите са направили това? Не отговаря на нищо, което съм чувала за тях. Те би трябвало да нанасят светкавични удари и след това да изчезват. А не да идват на посещение, да направят няколко пожара и да се върнат по-късно да довършат започнатото.
— Не знам какво да мисля. Но две разрушени къщи… — започнах да ровя из останките. — Струва ми се логично да има някаква връзка.
Дена внезапно си пое дъх. Проследих погледа й и видях една ръка, която се подаваше изпод няколко тежки дървени трупи.
Приближих се. Наоколо бръмчаха мухи и покрих устата си в напразен опит да се предпазя от вонята.
— Мъртъв е от около два цикъла — наведох се и вдигнах плетеница от натрошено дърво и метал. — Погледни това.
— Донеси го тук и ще погледна.
Отнесох го до мястото, където стоеше тя. Нещото беше изпотрошено почти до неузнаваемост.
— Арбалет.
— Не му е помогнал много — каза тя.
— Преди всичко въпросът е защо му е бил нужен? — Огледах дебелото парче синя стомана, от което беше направен напречни кът. — Това не е някакъв си ловен лък. Такова нещо използваш, когато искаш да убиеш мъж в броня, който е в другия край на полето. Това оръжие е незаконно.
— Тия закони тук не важат — изсумтя Дена. — И ти го знаеш.
— И все пак е факт, че това е нещо скъпо — свих рамене аз. — Защо някой, който живее в малка колиба с мръсен под, би притежавал арбалет за десет таланта?
— Може би е знаел за дракуса — предположи Дена, като продължаваше да се оглежда нервно. — Точно в този момент и аз не бих имала нищо против да имам арбалет.
— Дракусите са плашливи — поклатих глава аз. — Стоят далеч от хората.
Дена ме изгледа откровено недоверчиво и направи саркастичен жест към останките от колибата.
— Помисли за всяко диво създание в гората — продължих аз. — Всички диви твари избягват контакта с хората. Както ти самата каза — дори никога не беше чувала за дракусите. За това си има причина.
— Може би е побеснял?
Това ме накара да се замисля.
— Тази идея е плашеща — огледах разрушенията наоколо. — Как изобщо може да ти мине подобна мисъл? Може ли гущер да хване бяс?
— Има ли още нещо, което искаш да огледаш тук? — Дена се размърда неловко от крак на крак и неспокойно се огледа. — Защото аз приключих с това място. Не искам да съм тук, когато това същество се върне.
— Част от мен мисли, че трябва да направим прилично погребение на този човек…
— _Нямам_ намерение да оставам тук толкова дълго — поклати глава Дена. — Можем да кажем на някого в града и те ще се погрижат за това. Онова може да се върне всеки миг.
— Но защо? — попитах аз. — Защо продължава да се връща? Това дърво е мъртво от доста време, но това другото е било изтръгнато само преди ден-два…
— Защо те е грижа за това? — попита ме Дена.
— Чандрианите — твърдо отвърнах аз, — искам да знам защо са били тук. Дали те контролират дракуса?
— Не мисля, че са били тук — рече Дена. — Може би са били във фермата на Маутхен, но това тук е просто работа на един побеснял дракон крава. — Тя ме изгледа внимателно и продължително. — Не знам какво си дошъл да търсиш тук, но не мисля, че ще го откриеш.
— Имам чувството, че това тук трябва да има някаква връзка с фермата — поклатих глава аз и се огледах.
— Мисля, че ти се _иска_ да има такава връзка — меко каза тя. — Но този мъж е мъртъв от доста време. Ти самият го каза. А спомняш ли си рамката на вратата и коритото за вода във фермата? — Тя се наведе и почука върху един от дървените трупи на разрушената колиба, който издаде плътен звук. — И погледни арбалета — металът не е ръждясал. Чандрианите не са били тук.
Сърцето ми се сви. Знаех, че е права. Дълбоко в себе си знаех, че се хващам за сламки. Въпреки това чувствах, че не е правилно да се предам, без да съм опитал да направя всичко възможно.
Дена улови ръката ми.
— Хайде. Да тръгваме. — Тя се усмихна и ме задърпа, ръката й в моята беше хладна и гладка. — Има и по-интересни неща за правене от това да ловим…
Откъм дърветата се чу оглушителен шум от трошене — _кккрек-кекррк_. Дена пусна ръката ми и се обърна към посоката, от която бяхме дошли.
— Не… — извика. — Не, не, не…
Внезапната заплаха от дракуса ме накара да се съсредоточа.
— Ще се оправим — казах аз, като се огледах. — Той не може да се катери. Твърде тежък е.