А след това се появи Абенти — първият ми истински учител. Той ме научи на повече неща, отколкото всички останали, взети заедно. Ако не беше той, никога нямаше да се превърна в мъжа, който съм днес.
Не му се сърдете за това, моля. Той само искаше да направи добро.
* * *
— Вървете си по пътя — каза кметът. — Лагерувайте извън града и никой няма да ви притеснява, стига да не започнете някоя кавга и да не откраднете нещо чуждо. — Той многозначително погледна баща ми. — А на другия ден си продължете по пътя. Нямаме нужда от представления. Носят повече неприятности, отколкото си заслужават.
— Ние _имаме_ разрешително — каза баща ми, като извади сгънат пергамент от вътрешния джоб на жакета си. — Всъщност нашето задължение е да изнасяме представления.
Кметът поклати глава и не направи никакъв опит да погледне към нашата писмена заповед.
— Това само въвлича хората ни в свади — каза той твърдо. — Последния път имаше ужасно сбиване по време на представлението. Твърде много алкохол и твърде много вълнения. Местните изкъртиха вратите на общината и изпотрошиха масите. Там е работата, че залата е собственост на града и градът плаща разходите за ремонтите.
По това време фургоните ни вече бяха привлекли вниманието. Трип жонглираше. Марион и жена му подготвяха импровизирано представление с марионетки. Наблюдавах баща си от задната част на нашия фургон.
— Със сигурност не искам да обидим вас или вашия покровител — рече кметът. — Обаче градът трудно може да понесе още една такава вечер. Като жест на добра воля съм готов да предложа на всекиго от вас по една медна монета, да речем двайсет пенита, просто за да си вървите по пътя и да не причинявате никакви неприятности тук.
Трябва да сте наясно, че двайсет пенита може и да са добри пари за някоя дрипава трупа, която изкарва едва колкото да преживява. Но за нас това просто беше обида. Трябваше да ни предложи по четиридесет за вечерното представление, безплатно ползване на градската зала, добра храна и легла в странноприемницата. Последните, ние, разбира се, любезно щяхме да откажем, защото леглата им без съмнение щяха да са лоши, за разлика от тези във фургоните ни, които не бяха никак зле.
Макар баща ми да беше изненадан и оскърбен, той не го показа:
— Стягайте багажа! — извика през рамо.
Трип напъха по джобовете си топчетата, с които жонглираше, с подобие на елегантен жест. Чу се хор от разочаровани гласове от няколкото десетки жители на града, които наблюдаваха кукленото представление, когато куклите спряха насред поредната шега и след това бяха прибрани. Кметът облекчено извади от кесията си две сребърни пенита.
— Ще се постарая баронът да научи за щедростта ви — внимателно каза баща ми, докато кметът пускаше пенитата в ръката му.
Ръката на кмета замръзна.
— Баронът?
— Барон Грейфелоу. — Баща ми направи пауза, като търсеше върху лицето на кмета знак, че името му е познато. — Господар на блатата на изток, Худумбран край Тирен и на хълмовете Уидеконте. — Баща ми огледа хоризонта. — Все още се намираме сред хълмовете Уидеконте, нали?
— Ами да — отвърна кметът — Но сквайър Семелан…
— О, значи сме на територията на _Семелан_! — възкликна баща ми и се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира. — Възслаб господин с малка, грижливо поддържана брадичка? — Той потри брадата си с пръсти и кметът сковано кимна. — Очарователен човек с прекрасен глас, много музикален. Запознахме се, докато забавлявахме барона през миналия празник за средата на зимата.
— Разбира се — важно кимна кметът. — Може ли да видя вашето разрешително?
Наблюдавах как кметът го прочете. Отне му известно време, тъй като баща ми не си бе направил труда да спомене по-голямата част от титлите на барона, като виконт на Монтроне и господар на Трелистон. Всъщност нещата стояха така: вярно, че сквайър Семелан контролираше този малък град и земите около него, но Семелан от своя страна дължеше вярност директно на Грейфелоу. По-точно казано, Грейфелоу беше капитанът на кораба, а Семелан лъскаше палубата и му отдаваше почест.
— Разбирам — кметът сгъна пергамента и го върна на баща ми.
Това беше всичко. Спомням си, че бях шокиран от това, че кметът не се извини или не предложи на баща ми още пари.
Баща ми замълча за миг и след това продължи:
— Градът е във вашата власт, господине. Но ние така или иначе ще изнесем представление. Това или ще стане тук, или малко извън границите на града.
— Не можете да използвате сградата на общината — твърдо отвърна кметът. — Не искаме отново да бъде потрошена.