Тя размърда уста и опипа с език зъбите си.
— Добре, вече съм чиста.
Насилих се да се засмея.
— Всичко друго си, но не и чиста — казах аз. — Цялата ти уста е черна. Приличаш на дете, което си е играло в сандъка за въглища.
— Ти не изглеждаш много по-добре — отвърна ми тя. — Приличаш на коминочистач.
Тя се протегна и докосна голото ми рамо. Явно бях скъсал ризата си, когато тичах презглава да донеса меха с вода. Тя се усмихна изнурено, но очите й си останаха все така уплашени.
— Защо стомахът ми е пълен с въглени?
— Въглените са като химическа гъба — отвърнах аз. — Поемат наркотиците и отровите.
— Всички ли? — тя леко се оживи.
Помислих си дали да не я излъжа, после се отказах.
— По-голямата част. Ти ги погълна доста бързо. Ще поемат голяма част от смолата.
— Колко голяма?
— Около шест части от десет — отвърнах. — Може би дори малко повече. Как се чувстваш?
— Уплашена — призна тя. — Треперя. Но като изключим това, не се чувствам по-различно.
Тя се размърда неспокойно на мястото си и сложи ръката си върху парчето смола, което бях изтръгнал от нея преди малко. Захвърли го встрани и нервно избърса ръка о панталоните си.
— Колко време ще мине, докато разберем?
— Не знам доколко са го пречистили — отвърнах аз. — Ако все още е необработен, ще е необходимо повече време да стигне до организма ти. Което е добре, защото така ефектът му ще се разпростре върху по-дълъг период от време.
Опипах пулса на врата й. Беше силно ускорен, но това не означаваше нищо. Моят пулс също препускаше лудо.
— Погледни тук, горе — вдигнах ръка и наблюдавах очите й.
Зениците й реагираха бавно на светлината. Сложих ръка на главата й и под предлог, че повдигам клепача й, натиснах силно с пръста си посинялото място на челото й. Тя не трепна, нито пък показа по какъвто и да е начин, че това й причиняваше болка.
— Преди си мислех, че си въобразявам — каза Дена, като вдигна поглед към мен. — Но очите ти наистина си сменят цвета. Обикновено са яркозелени със златист пръстен от вътрешната част…
— Наследих ги от майка си — обясних аз.
— Но аз ги наблюдавах. Когато вчера счупи дръжката на помпата, те станаха матовозелени и мътни. А когато свинарят каза онова за Рух, само за миг те станаха тъмни. Помислих си, че е просто от светлината, но сега виждам, че не е така.
— Изненадан съм, че си го забелязала — казах аз. — Единственият друг човек, който някога го е споменавал, беше един мои стар учител. А той беше арканист, което означава, че, общо взето, работата му беше точно такава — да забелязва нещата.
— Е, моята работа е да забелязвам нещата в теб. — Тя леко повдигна глава. — Хората вероятно се разсейват от косата ти. Тя е толкова блестяща. Толкова… Толкова объркваща. А лицето ти е наистина изразително. Ти винаги го контролираш — дори и начина, по който се движат очите ти. Но не и цвета им. — Тя се усмихна. — Сега са светли. Като зелен скреж. Трябва да си ужасно уплашен.
— Предполагам, че това е просто старомодна похот — казах аз с възможно най-грубия си тон. — Не се случва толкова често някое красиво момиче да ми позволи да съм толкова близо до нея.
— Винаги ми казваш най-красивите лъжи — каза тя и извърна поглед от мен към ръцете си. — Ще умра ли?
— Не — казах аз с твърд глас, — разбира се, че не.
— Можеш ли… — Тя вдигна поглед към мен и се усмихна отново, а очите й бяха влажни, но не пълни със сълзи. — Можеш ли заради мен да го изречеш със силен глас?
— Няма да умреш — повторих аз и се изправих. — Хайде да идем да видим дали нашият приятел гущерът не си е отишъл вече.
Исках да я накарам да разсее мислите си и да се движи. И така, и двамата пийнахме по малко вода и тръгнахме обратно към наблюдателницата.
Дракусът лежеше на слънце и спеше.
Възползвах се от възможността да напъхам одеялото и сушеното месо в пътната си торба.
— Преди съм се чувствал гузен, когато съм крал от мъртвец — казах аз, — но този път…
— Сега поне знаем защо се е криел насред това затънтено място с лък, наблюдателница и всичко останало — рече Дена. — Една малка загадка е разрешена.
Започнах да завързвам торбата си, но после размислих и прибрах и стрелите за арбалета.
— За какво са ти?
— Сигурно струват нещо — отвърнах аз. — Имам дълг към един опасен човек. Всяко пени ще ми е от полза… — Не довърших, защото внезапно ми хрумна нещо.