— Не е много героична — отвърнах недоволно аз. — Надявах се на нещо малко по-елегантно.
— Ами, оставих бронята и бойния си кон у дома — рече тя. — Ядосан си, защото големият ти университетски мозък не може да измисли нищо, а моят план е просто блестящ. — Тя посочи към оградения отвсякъде каньон зад нас. — Ще накладем огън в една от онези метални тави. Те са широки и плитки и ще поемат топлината. В оная барака имаше ли някакво въже?
— Аз… — усетих познатото присвиване под лъжичката. — Не. Не мисля, че има.
— Не унивай толкова — потупа ме Дена по ръката. — Когато дракусът си тръгне, ще проверим развалините на къщата. — Тя погледна към животното. — Честно казано, знам как се чувства тя. Почти съм готова и аз да се разтичам и разскачам наоколо.
— Това е маниакалното поведение, за което ти споменах — припомних й аз.
След четвърт час дракусът напусна долината. Едва след това с Дена излязохме от скривалището си, като аз носех пътната си торба, а тя тежкия мушамен чувал с всичката смола, която бяхме открили.
— Дай ми лоденския камък — рече тя, след като свали чувала на земята.
Подадох й го.
— Намери въже. А аз ще ти намеря подарък. — Тя се отдалечи, като подскачаше с лекота, а черната й коса се носеше след нея.
Набързо претърсих къщата, като сдържах дъха си колкото можех. Намерих брадвичка, счупени глинени съдове, една крина червиво брашно, плесенясал сламен дюшек, кълбо с канап, но не и въже.
Дена нададе възхитен вик откъм дърветата, дотича обратно при мен и набута една тъмна люспа в ръката ми. Беше загрята от слънцето, малко по-голяма от нейната, но по-скоро овална, отколкото с формата на сълза.
— Любезно ви благодаря, милейди.
Тя направи очарователен реверанс и се ухили.
— Намери ли въже?
— Това е най-близкото до него, което успях да намеря — подадох й кълбото с груб канап. — Съжалявам.
— Е, добре. — Дена се намръщи, после сви рамене. — Сега е твой ред да измислиш план. Може би някоя странна и чудна магия от Университета? Някои от онези тъмни сили, които е по-добре да не бъдат закачани?
Повъртях люспата в ръцете си и се замислих върху думите й. Имах восък, а тази люспа беше подходяща за създаване на връзка, колкото и всеки косъм. Можех да направя кукла на дракуса, но после какво? Опарването на някой крак едва ли щеше да притесни същество, което се чувстваше съвсем удобно, излегнато върху легло от нажежени въглени.
Но с помощта на кукла човек можеше да стори и по-зловещи неща.
Неща, които дори не биха минали и през ума на един добър арканист.
Неща с игли и ножове, които биха накарали човек да кърви дори и да се намира на километри разстояние. Истински злонамерени неща.
Погледнах преценяващо люспата в ръката ми. В средата беше по-дебела от дланта ми. Дори като използвах кукла и горещ огън за източник на енергия, не знаех дали щях да успея да премина през люспите, за да навредя на съществото.
Най-лошото от всичко беше, че ако опитах да направя това, нямаше как да разбера дали съм успял. Не можех да понеса мисълта да си седя безучастно край огъня и да забивам игли в някаква си восъчна кукла, докато на километри разстояние един полудял от наркотика дракус се търкаля в обхванатите от пламъци развалини на фермата на някое невинно семейство.
— Не — рекох аз. — Не мога да се сетя за такава магия.
— Можем да идем да кажем на пристава, че трябва да си намери една дузина помощници с лъкове и да дойдат да убият подлудения от наркотик и голям колкото къща дракон кокошка — предложи тя.
Внезапно ми просветна.
— Отрова — казах аз. — Трябва да го отровим.
— Имаш ли подръка няколко килограма арсен? — попита тя скептично. — И дали и това би било достатъчно за нещо толкова голямо?
— Не арсен — побутнах мушамения чувал с крака си.
Тя погледна надолу към него.
— О — рече тя унило, — а какво ще стане с понито ми?
— Вероятно ще трябва да се лишиш от него. Но ще ни останат достатъчно пари, за да ти купим полуарфата. Всъщност обзалагам се, че от тялото на дракуса ще мога да изкарам дори повече пари. Люспите ще струват доста. А естествениците в Университета биха умрели от желание да могат…
— Не е нужно да ме убеждаваш — прекъсна ме тя. — Знам, че това трябва да направим. — Тя вдигна поглед към мен и се ухили. — Освен това ще станем герои и ще убием дракона. Съкровището, което ще спечелим от него, е допълнителен бонус.
— Добре тогава — засмях се аз. — Мисля, че трябва да се върнем при сивия камък и да накладем огън там, та да подмамим дракуса.
— Защо? — Дена изглеждаше озадачена. — Знаем, че той ще се върне тук. Защо просто не направим лагер тук и да чакаме?