— Когато бях съвсем малко бебе, се разболях от пневмония — каза Дена без някакво особено вълнение. — Затова дробовете ми не са добри. Ужасно е, когато понякога не можеш да дишаш — когато продължи, очите й бяха полупритворени, сякаш говореше по-скоро на себе си. — Спрях да дишам и бях мъртва в продължение на две минути. Понякога се чудя дали това не е било някаква грешка, дали всъщност не трябва да съм мъртва. Но ако не е грешка, тогава трябва да съм тук по някаква причина. Но ако има такава причина, аз не знам каква е тя.
Беше твърде вероятно тя дори да не осъзнаваше, че в момента говори, и дори още по-голяма беше вероятността част от съзнанието й вече да спеше и на другия ден тя да не си спомня изобщо за онова, което се случваше сега. Тъй като не знаех какво да отговоря, просто кимнах.
— Това е първото нещо, което ми каза — _Просто се чудех ти какво правиш тук?_ Моите седем думи. И аз отдавна се чудя същото.
Слънцето, вече скрито от облаци, накрая залезе зад западните планини. Докато околният пейзаж потъваше в мрак, върхът на този малък хълм изглеждаше като остров сред огромния океан на нощта.
Дена започваше да клюма на мястото, където беше седнала. Отпускаше глава върху гърдите си и после пак я вдигаше. Отидох при нея и протегнах ръка.
— Хайде, дракусът скоро ще бъде тук. Трябва да се качим върху камъните.
Тя кимна и се изправи с одеялото, все още увито около нея. Последвах я до стълбата и тя бавно, неуверено се изкачи до върха на сивия камък.
Горе върху скалата и далеч от огъня беше хладно. Духаше вятър, който правеше лекия хлад още по-неприятен. Постлах едното одеяло върху камъка и тя седна върху него, завита в другото одеяло. Изглеждаше, че студът я беше поразбудил и тя раздразнено се оглеждаше наоколо, докато трепереше.
— Проклета кокошка! Ела си изяж вечерята. Студено ми е.
— Надявах се досега вече да те бях напъхал в някое топло легло в Требон — признах аз. — Дотук бяхме с блестящия ми план.
— Винаги знаеш накъде отиват нещата — каза тя смутено. — Гледаш ме важно със зелените си очи, така сякаш означавам нещо. Добре е, че имаш по-добри неща за правене. Достатъчно е, че понякога мога да получа частица от теб. От време на време. Знам, че съм голяма късметлийка — дори и за малко да те имам.
Кимнах любезно, докато наблюдавах хълма за появата на дракуса. Поседяхме още известно време, загледани в мрака.
Дена кимна леко, след това събра сили да се изправи отново и да се пребори със силното треперене.
— Знам, че не мислиш за мен… — Тя не довърши.
Най-добре е човек да угажда на хората, изпаднали в делириум, за да не започнат да буйстват.
— Мисля за теб през цялото време, Дена.
— Не се дръж снизходително с мен — каза тя ядосано, а след това тонът й отново омекна. — Не мислиш за мен по този начин. Разбирам това. Но ако и на теб ти е студено, ще дойдеш при мен и ще ме прегърнеш. Поне малко.
Сърцето ми се качи в гърлото. Приближих се, седнах зад нея и я обгърнах с ръцете си.
— Така е хубаво — каза тя и се отпусна. — Имам чувството, че винаги ми е било студено.
Седяхме така и гледахме на север. Тя се облегна върху мен. Изглеждаше възхитителна в прегръдките ми. Боях се да си поема дъх от страх да не я обезпокоя по някакъв начин.
Дена леко се размърда и прошепна:
— Толкова си деликатен. Никога не настояваш… — Отново не довърши изречението си и се отпусна по-тежко върху гърдите ми.
После внезапно се раздвижи.
— Знаеш ли, би могъл да бъдеш по-настоятелен. Съвсем малко повече.
Седях така в мрака и държах спящото й тяло в прегръдките си. Тя беше мека и топла, неописуемо скъпа за мен. Никога преди не бях държал в ръцете си жена. След известно време гърбът започна да ме боли от напрежението да поддържам нейното тегло и моето собствено. Единият ми крак започна да изтръпва. Косата й гъделичкаше носа ми. И въпреки това не смеех да помръдна от страх да не разваля този най-прекрасен момент от живота си.
Дена се размърда насън, след това започна да се плъзга встрани, трепна и се събуди.
— Ела да легнеш — каза тя с отново ясен глас.
Хвана непохватно одеялото и го издърпа, та да не е вече между нас.
— Хайде. И на теб сигурно ти е студено. Не си свещеник, така че няма да си имаш неприятности заради това. Ще се почувстваме добре, малко по-добре на тоя студ.
Обгърнах я с ръцете си и тя придърпа одеялото върху двама ни.
Лежахме настрани като лъжици, подредени в чекмедже. Ръката ми се оказа под главата й като възглавница. Тя се сгуши в извивката на тялото ми толкова просто и естествено, сякаш мястото й винаги е било там.
Докато лежах така, осъзнах, че преди малко бях сбъркал — _това_ беше най-прекрасният момент в живота ми.