Стиснах зъби, за да не изтърся първите думи, които ми дойдоха наум, и си поех дълбоко дъх.
— Слушай, имах два изключително неприятни дни, главата ме боли по начин, който дори не можеш да си представиш, и приятелката ми може би има неприятности в момента. — Втренчих ледено спокоен поглед в него. — Нямам желание да създавам неприятности. Така че те моля любезно да ми дадеш онова, което поисках. — Извадих кесията си. — Моля.
Той ме изгледа, а на лицето му бавно закипя гняв.
— Ти, малко, устато и наперено петле. Ако не ми покажеш известно уважение, ще те накарам да седнеш и ще те завържа за стола, докато не дойде приставът.
Хвърлих един железен драб върху тезгяха, стиснал здраво още един в юмрука си.
— Какво е това? — намръщи се той.
Съсредоточих се и почувствах как по ръката ми започна да пълзи хлад.
— Това е бакшишът ти — казах аз, докато над монетата започна да се вие тънка струйка дим — за бързото и вежливо обслужване.
Лакът около драба започна да се издува и овъглява във формата на черен пръстен, заобикалящ парчето желязо. Мъжът го гледаше втренчено, безмълвен и ужасе`н.
— Сега ми донеси онова, което поисках — казах аз, като го гледах право в очите, — също и един мях вода. Или ще изгоря това място до основи заедно с теб самия и ще танцувам сред пепелта и обгорените ти лепкави кости.
* * *
Стигнах до хълма със сивия камък с пълна догоре пътна торба. Бях бос, останал без дъх и главата ми пулсираше от болка. Дена не се виждаше никъде.
Бързо претърсих местността и намерих разхвърляните си вещи там, където ги бях оставил. Двете одеяла бяха там. Мехът с вода беше почти празен, но като изключим него, всичко останало си беше там.
Може би Дена се бе отдалечила колкото да иде по нужда. Чаках. Чаках по-дълго, отколкото подсказваше здравият разум. След тоя я повиках, в начало тихо, след това по-силно, макар главата ми да пулсираше, когато крещях. Накрая просто седнах. Всичко, което си представях, беше Дена, която се събужда сама, скована от болка, жадна и дезориентирана. Какво ли си бе помислила? Хапнах малко, като се опитвах да измисля следващата си стъпка.
Обмислих дали да не отворя бутилката с вино, но знаех, че това не е добра идея, тъй като без съмнение имах леко сътресение на главата. Опитах да преборя нерационалния страх, че изпадналата в делириум Дена се скита в гората и трябва да отида да я потърся. Зачудих се дали да не запаля огън, та тя да го види и да се върне обратно…
Но не го направих. Знаех, че просто си е тръгнала. Събудила се е, видяла е, че ме няма, и си е тръгнала. Сама ми го беше казала, когато си тръгвахме от странноприемницата в Требон. _„Когато не съм желана, си тръгвам. Каквото ми трябва, ще го намеря по пътя.“_ Дали си беше помислила, че съм я изоставил?
Въпреки всичко бях сигурен, че тя отдавна си беше тръгнала оттук. Стегнах пътната си торба. След това, в случай че все пак бях сгрешил, написах бележка, в която й обяснявах какво се бе случило и че ще остана да я чакам един ден в Требон. Използвах парче въглен, за да напиша името й върху един от сивите камъни, след това начертах стрелка към мястото, където бях оставил всичката храна, която бях донесъл, бутилка вода и едното от одеялата.
След това си тръгнах. Настроението ми не беше добро. Мислите ми не бяха приятелски, нито пък мили.
* * *
Когато се върнах в Требон, над града падаше здрач. Изкачих се на покривите малко по-внимателно от обикновено. Не можех да се доверя на чувството си за равновесие, докато не минеха няколко дни, през които главата ми да се пооправи.
Все пак не ми беше нужна кой знае каква сръчност, за да стигна до покрива на странноприемницата, откъдето си взех обувките. От тази гледна точка на слабата светлина градът изглеждаше зловещо. Предната половина на църквата се беше срутила напълно и близо една трета от сградите носеха белезите на пожарите. Някои от тях бяха само леко обгорели, но от други не беше останало нищо повече от сгур и пепел. Въпреки всички усилия, които бях положил, пожарът вероятно беше излязъл от контрол, след като бях изпаднал в безсъзнание.
Погледнах на север и видях билото на хълма със сивия камък. Надявах се да видя проблясването на огън, но там, разбира се, нямаше нищо.
Стигнах до плоския покрив на кметството и се качих по стълбата до цистерната. Беше почти празна. На дъното проблясваше около метър вода — много под мястото, където бях забил с ножа си в стената обгореното парче покривна плоча. Това обясняваше защо градът е в такова състояние. Когато нивото беше спаднало под набързо скалъпената от мен сигалдрия, огънят беше пламнал отново.