— Имаше ли и мъж с бяла коса и черни очи?
Тя ме погледна облещена и кимна.
— От него ме побиха тръпки. — Тя потрепери.
Чандрианите. Това беше ваза, която показваше чандрианите и знаците за тяхната поява.
— Можеш ли да си спомниш нещо друго за тези рисунки? — попитах аз. — Не бързай, помисли добре.
Тя се замисли.
— Имаше и един мъж без лице, само качулка и нищо под нея. В краката му имаше огледало, а над главата му няколко луни. Нали се сещате — пълна луна, полумесец, четвърт луна. — Тя сведе замислено поглед. — Имаше и една жена… — Момичето се изчерви. — Някои от дрехите й бяха свалени.
— Спомняш ли си нещо друго? — попитах аз и когато тя поклати глава, додадох: — А надписите?
— Всички бяха на някакъв чужд език — поклати глава Нина. — Нищо не можах да разбера.
— Мислиш ли, че можеш да нарисуваш някой от надписите, които си видяла?
Тя отново поклати глава.
— Видях ги само за миг — обясни момичето. — С Джими знаехме, че ако баща му ни хване, добре ще ни напердаши. — Внезапно от очите й бликнаха сълзи. — Ще дойдат ли и за мен демоните затова, че съм видяла делвата?
Кимнах успокоително, но въпреки това тя отново избухна в сълзи.
— Толкова ме е страх след онова, което се случи във фермата на Маутхен — изхлипа тя. — Всяка нощ ги сънувам. Знам, че ще дойдат да ме хванат.
Преместих се да седна до нея на леглото, прегърнах я и я зауспокоявах. Плачът й постепенно стихна.
— Нищо няма да дойде и да те хване.
Тя вдигна поглед към мен. Тя вече не плачеше, но можех да прочета истината в очите й. Дълбоко в себе си тя продължаваше да е ужасена. Никакви утешителни думи нямаше да са достатъчни, за да я успокоят.
Изправих се и отидох да взема плаща си.
— Позволи ми да ти подаря нещо — казах аз и бръкнах в един от джобовете. Извадих част от симпатичната лампа, върху която работех в Рибарника. Представляваше диск от блестящ метал, покрит от едната страна с плетеницата на сложна сигалдрия.
— Получих този амулет, когато бях във Велоран — подадох й диска, — място, далеч отвъд планините Стормуол. Това е превъзходен амулет срещу демони. — Взех ръката й и пъхнах в нея диска.
Нина сведе поглед към него и след това отново вдигна очи към мен.
— Вие нямате ли нужда от него?
— Имам други начини, по които да се предпазя — поклатих глава аз.
— О, благодаря ви. — Тя сграбчи здраво диска и по бузите й отново се застичаха сълзи. — Ще го нося винаги със себе си. — Кокалчетата й побеляха от стискане.
Щеше да го загуби. Може би не скоро, но след година, две или десет години. В човешката природа е да губим разни неща и когато това се случеше, щеше да се чувства дори по-зле и от сега.
— Няма нужда да го правиш — побързах да кажа аз. — Ето как действа. — Хванах ръката й, която стискаше парчето метал. — Затвори очи.
Нина затвори очи и аз бавно изрецитирах първите десет реда от „Ве валора сартане“. Всъщност не беше особено подходящо, но тогава това беше всичко, което ми дойде наум. Тема е език, който звучи впечатляващо, особено ако имаш добър драматичен баритон като моя.
Довърших рецитирането и тя отвори очи, пълни с учудване, но не и със сълзи.
— Сега е настроен към теб — обясних аз. — Независимо какво се случи, независимо къде се намира, амулетът ще те защитава и предпазва. Можеш дори да го счупиш или да го стопиш, но силата му ще си остане.
Тя ме прегърна и ме целуна по бузата. След това внезапно се отдръпна и се изчерви. Вече не беше бледа и уплашена — очите й блестяха. Преди не го бях забелязал, но тя беше красива.
Скоро след това Нина си тръгна, а аз останах да седя замислено на леглото си известно време.
През последния месец бях извадил жена от пламтящия ад на пожар. Бях призовал огън и светкавица върху убийците и се бях измъкнал в безопасност. Дори бях убил нещо, което можеше да се нарече дракон или демон, в зависимост от гледната точка.
Но там, в онази стая, за пръв път се почувствах като герой. Ако търсите причината, поради която впоследствие се превърнах в мъжа, който съм, ако търсите началото, ще го намерите там.
> 83.
> Завръщане
Същата вечер събрах вещите си и слязох долу в общата стая. Местните хора ме наблюдаваха и развълнувано шепнеха помежду си. Докато вървях към бара, дочух някои от коментарите и осъзнах, че вчера повечето от тях ме бяха видели увит в превръзки и навярно бяха предположили, че под тях има тежки рани. Днес превръзките ги нямаше и всичко, което виждаха, бяха няколко дребни натъртвания. Поредното чудо. Едва сдържах усмивката си.
Навъсеният съдържател ми каза, че не би могъл да ми вземе пари, като вижда как целият град ми се чувства задължен и така нататък… Настоях. Не и не. В никакъв случай — той не искаше и да чуе за това. Искало му се да има и някакъв друг начин да покаже признателността си.